Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Кнут е мъртъв – каза тя на глас за пръв път и преглътна тежко.

Юлия се загледа в пода, мълчейки нерешително. АннаЛена обмисляше да каже нещо, но накрая вместо това се наведе към Естел и я почука по рамото с бутилката вино. Естел я взе, отпи две малки глътки, върна я на Анна-Лена и продължи, донякъде говорейки на самата себе си:

– Но много го биваше в успоредното паркиране. Можеше да паркира със затворени очи. Най-много ме боли, когато видя нещо забавно и си помисля „Кнут щеше така да се засмее, че да опръска целия тапет с яйца“... тогава си представям, че просто е отишъл да паркира. Не беше перфектен, Бог е свидетел, че никой мъж не е, но всеки път, когато пътувахме някъде и валеше дъжд, Кнут винаги ме оставяше точно пред входа. За да мога да чакам на топло, докато той... паркира колата.

Между трите жени се вклини тишина, която бавно изтръгна речниковия им запас, докато накрая никоя от тях нямаше представа какво изобщо би могло да се каже. Смъртта, смъртта, смъртта, мислеше си Естел.

Една от последните нощи, докато Кнут лежеше в болницата, тя го попита: „Страх ли те е?“. А той отговори: „Да“. После пръстите му се заровиха в косата ѝ и той добави: „Но нямам против и малко спокойствие. Можеш да го напишеш на надгробната ми плоча“. Естел така се засмя, че омаца цялата му възглавница със сополи. Когато Кнут си отиде, тя плака толкова силно, че не можеше да диша. Тялото ѝ вече не беше същото, сви се в себе си и така и не се разгъна.

– Той беше моето ехо. Сега всичко, което правя, е по-тихо – каза тя на другите жени в гардероба.

Анна-Лена почака доста, преди да си отвори устата, тъй като, макар да започваше да се напива, осъзнаваше, че добрият тон повелява да не прозвучи алчно. Това, естествено, бяха пропилени секунди, защото веднъж щом изрече мисълта, нито добронамереността ѝ, нито всички царски коне биха могли да скрият надеждата в гласа ѝ.

– Значи... щом не е вярно, че мъжът ти паркира колата, мога ли да попитам вярно ли е, че оглеждаш апартамента за дъщеря си, или това е...

– Не, не, дъщеря ми живее в редова къща с мъжа си и децата – отговори Естел засрамено.

Живееха в покрайнините на Стокхолм всъщност, но Естел не сподели това, защото не смяташе, че е нужно разговорът да става още по-заплетен.

– Значи просто... си дошла да разгледаш? – попита Анна-Лена.

– Хайде стига, Анна-Лена, тя не се конкурира с теб и Рогер за апартамента! Прояви малко тактичност! – сряза я Юлия.

Анна-Лена сведе поглед към бутилката и смотолеви:

– Просто питам.

Естел ги потупа с благодарност по ръцете, една по една, и прошепна:

– Не се карайте заради мен, моля ви. Твърде стара съм, не си струва.

Юлия кимна мрачно и сложи ръка на корема си. АннаЛена направи горе-долу същото, но с бутилката вино.

– На колко години са внуците ти? – попита тя.

– Тийнейджъри са – каза Естел.

– Съжалявам – каза Анна-Лена съпричастно.

Естел се усмихна. Който е живял с тийнейджъри, знае, че те съществуват само заради себе си, а родителите им са прекалено ангажирани с всички житейски фази. Както тези на тийнейджърите, така и своите собствени. За Естел нямаше място там, щеше да им пречи. Те искаха да вдига телефона, когато ѝ се обаждат за рождения ѝ ден, но през останалото време приемаха, че е застинала във времето. Тя беше приятно украшение за прозорец, което човек изваждаше само по Коледа и Мидсомар. Гласът ѝ търсеше правилните думи, не беше свикнала да ѝ се удава възможност да разкаже нещо лично.

– Не... не съм тук, за да купя апартамента. Просто нямам какво да правя. Понякога ходя на огледи просто от любопитство, за да слушам хората, да чуя за какво си мечтаят. А хората мечтаят най-много, когато си търсят жилище. Виждате ли, Кнут умря бавно. Дълги години лежа в старчески дом. Не беше умрял, но въпреки това... не беше жив. Не и наистина. Така че аз също се намирах в междинен период. Всеки ден ходех до старческия дом и седях с него. Четях книги. В началото на глас, после наум. Така става. Но все е някакво занимание. Човек има нужда от нещо такова.

Анна-Лена си каза, че да, така беше, човек има нужда от проект.

– Животът минава толкова бързо. Или поне кариерата – помисли тя на глас и изглежда, дълбоко се смути, когато забеляза, че Юлия я е чула.

– Ти какво работеше? – попита младата жена.

Анна-Лена напълни дробовете си едновременно колебливо и гордо.

– Бяха аналитик в един концерн. Всъщност бях главен аналитик, но се опитвах да не бъда.

– Главен? – повтори Юлия и веднага се засрами от начина, по който прозвуча.