Фредрик Бакман - Тревожни хора

Юлия почеса нещастно вежди.

– С Ру ни биваше да се сдобряваме. Толкова ни биваше, че не беше проблем това колко ни биваше да се караме. Понякога се карах с нея нарочно, защото бяхме толкова добри в... другото. Но сега, уф, не знам. Просто понякога вече не съм толкова сигурна във връзката ни.

Естел завъртя брачната си халка и навлажни устни замислено.

– Скоро след като се влюбихме, с Кнут се уговорихме как да се караме. Той каза, че рано или късно първоначалното влюбване приключва и тогава хората започват да се карат, независимо дали искат, или не. Затова сключихме договор, като тая работа с Женевските конвенции, когато държавите изготвили правила за воюване. С Кнут си обещахме, че колкото и да сме ядосани, няма съзнателно да казваме нещо само за да нараним другия. И няма да спорим само за да спечелим. Защото иначе рано или късно някой ще спечели. А никой брак не може да оцелее след това.

– И всичко това помогна ли? – попита Юлия.

– Не знам – призна Естел.

– Как така?

– Влюбването ни така и не приключи.

Нямаше никакъв шанс да не я харесаш след това. Естел огледа гардероба, сякаш се опитваше да си спомни нещо, после се изправи и отвори сандъка.

– Какво правиш? – попита Юлия.

– Просто разглеждам – извини се Естел.

Анна-Лена не прие отговора ѝ особено добре, тъй като все пак смяташе, че си има неписани правила за това в какво можеш и не можеш да се ровиш по време на оглед.

– Така не се прави! Можеш да гледаш само в шкафове, които вече са отворени! Освен ако не са кухненски шкафове, тях можеш да ги отваряш, но само за няколко секунди, за да видиш колко са големи, не можеш да броиш приборите или да съдиш хората за начина им на живот. Има си... правила! Можеш да отвориш миялната, но не и пералнята!

– Била си на твъъърде много огледи... – каза ѝ Юлия.

– Знам – въздъхна Анна-Лена.

– Тук има вино! – викна Естел радостно и извади две бутилки от сандъка.

– Вино? – повтори Анна-Лена с внезапна бодрост, тъй като очевидно беше окей да ровиш в сандъци, ако в тях има вино.

– Искате ли? – предложи Естел.

– Аз съм бременна – отбеляза Юлия.

– И не можеш да пиеш вино?

– Не мога да пия никакъв алкохол.

– Ама... вино?

Естел я гледаше с ококорена добронамереност. Виното все пак е просто грозде. Децата обичат грозде.

– Важи и за виното – настоя Юлия търпеливо и си помисли как Ру отговори „постоянно, сега пия за трима!“, когато акушерката в родилната клиника им зададе рутинния въпрос дали пият много алкохол. Акушерката не разбра, че Ру се шегува, и атмосферата се напрегна. Сега като се сети за това, Юлия се засмя на глас. Когато си женена за идиот, обикновено се смееш доста.

– Направих ли нещо? – попита Естел тревожно, отпи направо от бутилката и после я подаде на Анна-Лена.

Тя без колебание отпи две големи глътки, което изглеждаше крайно нехарактерно за нея. Но днес всички имаха странен ден.

– Не, не, замислих се за нещо, което направи жена ми – усмихна се Юлия и се момъчи, постигайки доста ограничен успех, да спре да се смее.

– Съпругата на Юлия е идиот! Точно като Рогер! – разясни Анна-Лена услужливо и отпи повече вино, отколкото устата ѝ можеше да побере, в резултат на което последва парещ пристъп на кашлица през носа.

Юлия се наведе и потупа Анна-Лена по гърба. Естел взе услужливо бутилката от ръцете ѝ и олекоти съдържанието ѝ. После каза тихо:

– Кнут не е идиот. Всъщност не е. Но му отнема много дълго време да паркира колата. Искаше ми се да е тук, за да... ами, не бях готова да ме вземат за заложник сама.

Юлия се усмихна.

– Не си сама, ние сме тук. А обирджийката, изглежда, не иска да нарани никого. Сигурна съм, че всичко ще е наред. Но... може ли да те питам нещо?

– Разбира се, приятелко.

– Защо тръгна да ровиш в сандъка? Знаеше ли, че вътре има вино?

Естел се изчерви. След дълго мълчание призна:

– Крия вино в гардероба у дома. Кнут го смяташе за глупаво. Тоест го смята за глупаво. Но ако познаваш себе си, познаваш и другите и си помислих, че ако тук живее някой, който се притеснява, че хората ще влязат в дома му, ще намерят виното и ще си помислят „собственикът явно има проблеми с алкохола“, то би скрил бутилките в гардероба.

Анна-Лена изпи още две глътки, изхълца силно и възрази:

– В домовете на алкохолиците няма неотворени бутилки вино. Има празни бутилки вино.

Естел ѝ се усмихна с благодарност и отговори, преди да е помислила:

– Беше мило да го кажеш. Кнут сигурно щеше да се съгласи с теб.