Фредрик Бакман - Тревожни хора

Зара запали нова цигара главно за да намери занимание на очите си, взирайки се в пламъка.

– Анна-Лена ли ти разказа всичко това?

– Ще се изненадаш какви неща разказват хората.

– Не, няма – прошепна Зара.

Искаше да му разкаже, че има нужда от дистанция. Че не може да спре да си дезинфекцира ръцете. Че брои всичко и навсякъде, защото това я успокоява. Че харесва електронни таблици и прогнозни изчисления, защото вярва в реда. Но искаше да му разкаже също, че икономическата система, на която беше посветила живота си, е проблемът на днешния свят. Защото я направихме твърде силна. Забравихме колко сме алчни, но най-вече забравихме колко сме слаби. И сега това ни съсипва.

Искаше да каже всичко това, но на този етап от живота си вече беше свикнала хората да не разбират или да не искат да разберат. Затова замълча. Искаше ѝ се да си бе мълчала през цялото време.

Изпушиха по още една цигара. Зара имаше по-малко против компанията му, отколкото бе очаквала. Този ден ѝ предложи повече нови изживявания, отколкото можеше да абсорбира. Ето защо пръстите ѝ веднага посегнаха към слушалките, щом заешките уши отново се завъртяха към нея. Видя, че той се чуди какво още да я попита, за да продължи разговора. Това беше най-лошото на мъжете – накрая винаги се сещаха само за два въпроса: „Какво работиш?“ и „Омъжена ли си?“.

Но вместо това проклетият Ленарт я попита: „Какво слушаш?“.

Да му се не види, помисли си Зара. Би могъл поне да настръхнеш малко и да не се интересуваш от мен. Отвори уста, искаше да сподели безброй неща, но каза само:

– Обирджийката скоро ще се предаде. Полицията ще нахлуе всеки момент. Най-добре да отидеш да си обуеш панталоните.

Заекът кимна разочаровано. Остави я със слушалките и музиката, усилена докрай, да брои прозорци, отново и отново. Това може би не е от любовните истории, за които се пише поезия, може би не. Но там, на балкона, двамата се нокаутираха.

Естел почука внимателно на вратата на гардероба. Юлия отвори.

– Искам само да кажа, че пиците скоро ще пристигат, но си помислих, че ти ядеш за двама и сигурно съвсем си прегладняла, бедната? Искаш ли нещо за хапване през това време? В хладилника има храна. Или поне хората обикновено държат храна в хладилника – предложи Естел.

– Не, благодаря, добре съм – усмихна се Юлия, но ѝ хареса, че Естел я попита.

Повече хора трябва да го правят – да питат дали човек е гладен, а не как се чувства.

– Аха, аха, ами добре тогава, няма да те притеснявам – каза Естел и понечи да затвори вратата на гардероба.

– Искаш ли да влезеш? – попита Юлия, както, честно казано, пита човек, когато поне донякъде се надява, че отговорът ще бъде не.

– С удоволствие! – изчурулика Естел, влезе вътре и затвори вратата след себе си.

Проправи си път покрай стълбата и седна на последното останало място – един сандък в дъното на гардероба. После сключи ръце в скута си, усмихна се мило и каза:

– Аха, аха, колко хубаво се получи все пак, нали? Не съм яла пица от години. Разбира се, мога да се съглася, че тая работа с обирите и заложниците не е толкова приятна, но аз поне намирам за свежо, че обирджията е жена. Не мислите ли така? Хубаво е, че жените си искат своето!

Юлия допря палец до една малка точка точно между очите си, натисна здраво и се овладя дотолкова, че да отговори:

– Ммм. Заплашва ни с пистолет, но... все пак. Girlpower!

– Не мисля, че пистолетът е истински! – вметна АннаЛена бързо.

Юлия стисна клепачи, за да не си личи как върти очи. Естел се усмихна с любопитство и попита:

– Аха, аха, аз ви прекъснах, разбира се, нали съм си изкуфяла бабичка. За какво си говорехте?

– За брака – изхлипа Анна-Лена.

– О! – възкликна Естел, все едно току-що бяха избрали любимата ѝ категория в някоя телевизионна викторина.

Юлия омекна малко заради ентусиазма ѝ и я попита:

– Мъжът ти Кнут ли се казваше? Откога сте женени? Естел взе да брои наум, докато не ѝ свършиха числата.

– С Кнут винаги сме били женени. Така става, когато остареете. Накрая спира да има време, преди да го е имало другият.

Юлия призна пред себе си, че това много ѝ хареса.

– Как се справяш с толкова дълъг брак? – попита тя.

– Бориш се – отговори Естел прямо.

На Юлия това не ѝ хареса чак толкова много.

– Не звучи много романтично. Естел се ухили хитро.

– Трябва да се изслушвате през цялото време. Само че не през цялото време. Ако се изслушвате през цялото време, има риск после да не може да си простите.