Фредрик Бакман - Тревожни хора

Погледът ѝ беше подивял от гняв, а от носа ѝ задъхано се изстрелваха малки облачета пара. Заекът не отговори. Немигащите му очи просто се взираха в нея, докато тя се опитваше да успокои пулса си. После изпод главата се чу някакъв насечен звук. В първия момент Зара си помисли, че чичакът получава удар, но после осъзна, че просто така звучи, когато смехът на Ленарт извира от стомаха му. Той разпери ръце.

– Честно казано, вече не съм сигурен за какво говориш, но се предавам, ти печелиш!

Зара присви очи колкото от страх, толкова и от гняв. Беше ѝ по-лесно да говори със заека, отколкото с други хора, защото не се налагаше да го гледа в очите. Не беше готова за ефекта от това чувство. Наведе се, притисна длани до бедрата си и изпъна пръсти, наведе се и изпъна пръсти, отново и отново. Накрая каза, по-тихо:

– Печеля ли наистина? Печелят ли Анна-Лена и Рогер? Той се опитва да забогатее, а тя се опитва да го ощастливи, но единственото, което правят всъщност, е да отлагат неизбежния развод. Но теб това само би те зарадвало, защото тогава ще трябва да купят два апартамента.

Тогава нещо се случи. Ленарт за пръв път повиши глас.

– НЕ! ДОСТАТЪЧНО! Това... аз... НЕ ВЯРВАМ в такива неща!

– А в какво вярваш ? – викна Зара в отговор.

Каквото и да бе довело до този миг, накрая гласът ѝ секна. Тя стисна клепачи и сви длани около слушалките. Десет години бе чакала някой да я попита същото нещо. Затова отговорът му почти я нокаутира.

– В любовта.

Ленарт подхвърли думата съвсем безгрижно, сякаш не беше нещо голямо. Зара не беше готова за това, а човек може да се ядоса и за по-малко. Гласът в заешката глава прозвуча по-глухо, наранено:

– Говориш така, все едно се радвам, когато хората се развеждат. Напротив. Човек няма как да отиде на хиляда огледа, без да разбере, че на света има повече любов, отколкото обратното.

Зара нямаше отговор. Освен това на тъпоглавеца със заешката глава, изглежда, още не му беше станало студено, което допълнително я подразни. Стига си дрънкал за любов и настръхни като нормален тъпоглавец, по дяволите, помисли си тя и се приготви да каже нещо изпепеляващо. Но вместо това се чу единствено да пита:

– На какво се основава това твърдение? Заешките уши се разклатиха.

– На всички апартаменти, които не са за продан.

Зара прокара пръсти по врата си. Отговорът не беше съвсем идиотски, което я ядоса, разбира се. Ленарт дори не проявяваше доброто възпитание да бъде завършен тъпоглавец. Тъпоглавците, които са и романтици, са почти непоносими, а това „почти“ може да докара една жена със слушалки до лудост.

Затова тя замълча, загледана в моста. После въздъхна примирено и извади две цигари от чантата си. Пъхна едната в муцуната на заека, а другата в устата си. Заекът поне прояви достатъчно разум да не я пита преди малко не каза ли, че не пуши? Тя оцени това. Когато му подаде запалката, той успя да запали леко заешката глава и трябваше да се удари няколко пъти с длани, за да изгаси пламъците. Зара оцени и това.

Пушеха, без да бързат.

– Мисли за мен каквото си искаш – каза Ленарт тежко, но не обвинително, загледан над покривите, – но Анна-Лена е от малкото клиенти, които... подкрепям. Тя не иска мъжът ѝ да забогатее, иска просто той да се чувства нужен. Всички автоматично приемат, че тя е послушна и покорна и винаги е отстъпвала, винаги се е жертвала заради неговата кариера, но знаеш ли какво е работила, преди да се пенсионира?

– Не – призна Зара.

– Била е главен аналитик в голям американски концерн. Първоначално не вярвах, защото мислите на тая жена за позавъртени от торба, пълна с миксери... но ти обещавам, че в този апартамент няма да намериш по-умен и образован човек от нея. Когато децата им били малки, кариерата на Рогер се развивала добре, но нейната се развивала още по-добре, така че Рогер отказал ръководна позиция във фирмата, за да може по-често да бъде у дома с децата, докато Анна-Лена пътува по командировки. Това било само за няколко години, но кариерата ѝ потръгнала още по-добре, докато неговата била в застой, а колкото по-голяма била разликата в заплатите им, толкова по-трудно било да се сменят. Когато децата пораснали, а Анна-Лена била постигнала всичките си мечти, тя, разбира се, казала на Рогер „сега е твой ред“. Но на него вече не му предлагали шефския пост. Бил твърде стар. Двамата не знаят как да разговарят за това, защото никога не са се упражнявали. Ето защо сега тя се опитва да го компенсира с купуването и продаването на апартаменти, ремонтирането... с общия им проект. Рогер вече няма малки деца, за които да се грижи, и се чувства безполезен. А Анна-Лена просто иска да има дом. Можеш да разправяш каквото си искаш за мен, но само не намеквай, че не им стискам палци.