Фредрик Бакман - Тревожни хора

Парламентьорът направи драматична пауза, но така и не успя да каже финалната реплика, тъй като Джак го прекъсна:

– „Сега трябва да пикаем в лодката!“

Парламентьорът изсумтя толкова оскърбено, че говорителят на телефона изпращя.

– Значи все пак си го чувал?

– Майка ми обичаше вицове. Вярно ли точно този виц е накарал похитителя да се предаде?

Настъпи пауза, малко по-дълга от обичайното.

– Може да се е страхувал, че иначе ще разкажа още някоя смешка.

Парламентьорът звучеше, сякаш иска да се засмее, но не успя. Джак забеляза това. Вече беше стигнал до последния етаж и сега се загледа към балкона на отсрещната сграда. Бързо обаче се сепна.

– Какво, по дяволите... това е странно.

– Кое?

– Виждам балкона на апартамента, където се намират заложниците. На него стои някаква лелка.

– Лелка?

– Да. Със слушалки.

– Слушалки?

– Да.

– Какви слушалки?

– Какви може да са едни слушалки? Какво значение има? Парламентьорът въздъхна.

– Окей. Глупав въпрос. На колко е години?

– Петдесетина. Може би повече.

– Повече от петдесет или повече от петдесетина?

– По дяво... не знам! Лелка като лелка!

– Да, да, добре, успокой се. Струва ли ти се изплашена?

– Струва ми се... отегчена. Във всеки случай определено не изглежда да е в опасност.

– Звучи като странна заложническа драма.

– Именно. И на стълбите определено няма бомба. А обирджията се е опитал да обере безкасова банка. Още в началото казах, че не става дума за професионалист.

Парламентьорът претегли думите му за миг или два.

– Да. Изглежда, имаш право.

Насили се да звучи уверено, но Джак чу колебанието му. Двамата мъже си поделиха продължително мълчание, преди Джак да помоли:

– Кажи ми истината. Какво се случи при предната заложническа драма?

Парламентьорът въздъхна.

– Мъжът пусна заложниците. Но се застреля, преди да успеем да влезем вътре.

Тези думи ще влязат под кожата на Джак.

Той вече слизаше по стълбите, когато парламентьорът се прокашля.

– Слушай, Джак, може ли аз да те питам нещо? Защо отказа работата в Стокхолм?

Джак обмисляше да излъже, но нямаше сили.

– Откъде знаеш за това?

– Говорих с една началничка, преди да тръгна. Попитах я кой е на мястото. Тя каза да разговарям с Джак, защото бил страшно талантлив. Каза, че няколко пъти ти е предлагала работа, но ти си отказвал.

– Имам си работа.

– Не като тази, която ти предлагат. Джак изсумтя отбранително.

– Всички стокхолмчани си мислите, че светът се върти около проклетия ви град.

Парламентьорът се засмя.

– Слушай, израснах в село, където човек трябваше да шофира четиресет минути само за да си купи мляко. Там смятахме вашия град за голям. За нас вие бяхте стокхолмчани.

Джак също се засмя.

– Предполагам, че всеки е нечий стокхолмчанин.

– Какъв ти е проблемът тогава? Страхуваш се, че няма да се справиш с работата тук ли?

Джак избърса длани в панталоните си.

– Ти какво, да не си ми личен психолог?

– Звучи ми, сякаш имаш нужда от такъв.

– Може ли просто да се съсредоточим върху настоящата работа?

Парламентьорът се подвоуми, преди да попита:

– Баща ти знае ли, че са ти предлагали друга позиция?

Джак се канеше да отговори нещо, но парламентьорът така и не разбра какво, тъй като в същия миг Джак погледна през прозореца и видя, че баща му не чака долу на улицата, както му беше казал.

– Какво, по дяволите !? – викна Джак. После затвори и хукна надолу.

Когато Джак погледна през прозореца, Зара тъкмо бе излязла на балкона. Току-що беше казала „не прави глупости“ на обирджийката и имаше нужда от свеж въздух повече от всякога. Ако човек просто я гледаше в гръб как върви към балконската врата, би си помислил, че е нетърпелива. Трябваше да я погледне в лицето, за да разбере, че всъщност е чуплива. Беше изненадала самата себе си. Изгуби контрол, изпита емоции. На други хора това вероятно би причинило просто лек дискомфорт, като да открият, че са започнали да слушат същата музика като родителите си, или да си мислят, че отхапват от филия с шоколад, а тя да се окаже филия с пастет. Зара обаче изпадна в паника. Да не би да се разболяваше от съпричастност?

Намаза се старателно с дезинфектант и преброи прозорците на отсрещната сграда няколкократно, като се стараеше да диша дълбоко. Беше прекарала твърде дълго време в този апартамент, хората вътре бяха смекчили дистанцираността ѝ, не беше свикнала с това. Притисна гръб до стената, така че да не могат да я виждат от улицата. Сложи си слушалките, покривайки плътно уши, и наду звука, докато силната музика заглуши шума в главата ѝ, а басите заудряха по-силно от сърцето ѝ. И може би за един крехък миг постигна мир със себе си.