Фредрик Бакман - Тревожни хора

Неподвижната заешка глава се усмихваше глупашки, докато вътре Ленарт бе потънал в дълбоки размисли. Накрая каза най-глупавото нещо, което може да излезе от нечия уста, била тя заешка или човешка.

– Какво общо имам аз с икономическата система?

Зара дезинфекцира ръцете си и преброи прозорците, преди да отговори.

– Идеята е пазарът да се саморегулира, но такива като теб нарушават равновесието между търсене и предлагане – каза тя по-скоро примирено, отколкото ядосано.

Заекът, разбира се, възрази по най-предвидимия начин:

– Това не е вярно. Ако не го правя аз, ще го прави някой друг. Не нарушавам закона. Имотите са най-голямата инвестиция на обикновените хора и ако ще купуват, нормално е да искат най-добрата цена. Аз просто предлагам услуга, която...

– Жилищата не трябва да са инвестиции – отговори Зара мрачно.

– А какво тогава?

– Жилища.

– Ти да не си комунист? – подсмихна се заекът.

На Зара ѝ се прииска да го фрасне по носа, силно, но вместо това посочи между ушите му и каза:

– Когато настъпи финансовата криза преди десет години, един мъж скочи от онзи мост заради сриването на жилищен пазар на другия край на света. Невинните бяха уволнени, а виновните получиха бонуси. Знаеш ли защо?

– Тук преувеличаваш мал...

– Защото на такива като теб не им пука за равновесието в системата.

Ленарт изсумтя малко снизходително изпод заешката глава, защото още не беше осъзнал с кого разговаря.

– По-спокойно, финансовата криза беше по вина на банките, не аз измислям...

– Правилата? Това ли щеше да кажеш? Не измисляш правилата, просто играеш играта? – прекъсна го Зара изморено, тъй като предпочиташе да пие нитроглицерин, докато скача на батут, отколкото да слуша поредния мъж, който ѝ изнася лекция за икономическата отговорност.

– Да! Или не! Но...

Зара беше прекарала достатъчно голяма част от живота си в заседателни зали, обградена от хора от целевата група на производителите на копчета за ръкавели, за да може да си представи останалата част от монолога на заека, затова реши да спести своето време и да пощади неговите гласни струни.

– Нека позная накъде биеш: не ти пука за продавача на този апартамент, не ти пука и за Рогер и Анна-Лена, пука ти само за теб самия. Но ще се защитиш, като кажеш, че човек не може да мами на имотния пазар, защото пазарът всъщност не съществува, той е просто концепция . Просто цифри на компютърни екрани. Така че ТИ не носиш отговорност, нали?

– Не... – каза Ленарт, но не можа дори да си поеме дъх, преди Зара да продължи да нарежда.

– После ще изтърсиш някаква псевдофилософска глупост за това как парите нямат стойност, защото те също са просто концепция. После, разбира се, следва урокът по история, в който ти, големият, ерудиран мъж, ще обясниш на мен, малката, необразована жена, за основите на икономическата теория и за възникването на борсата. Може би дори искаш да ми разкажеш за 1902 г. в Ханой, когато градът се опитал да се пребори с инвазия от плъхове, като предложил на жителите възнаграждение за всеки убит плъх, чиято опашка бъде предадена в полицията. И до какво довело това? Хората започнали да отглеждат плъхове! Знаеш ли колко мъже са ми разправяли тази история, за да докажат, че обикновените хора са егоистични и ненадеждни? Знаеш ли на колко много мъже като теб попада всяка една жена на света ежедневно? Мъже, които си мислят, че всяка мисъл, която се пръкне в малките им мозъци, е подарък, който трябва да ни дадете?

В защита на Ленарт трябва да се отбележи, че към този момент вече беше отстъпил три крачки назад към парапета. Но Зара беше набрала, така да се каже, и той успя да промълви само „аз...“, преди тя да изръмжи:

– Ти? Ти какво? Не ТИ си алчен, ами всички ОСТАНАЛИ? Това ли мислеше да кажеш?

Заекът поклати уши.

– Не. Не. Моля за извинение. Не знаех, че някой е скочил от моста. Познаваше ли г...

Бузите на Зара пулсираха, а вратът ѝ светеше в яркочервено под слушалките. Вече не говореше на Ленарт. Всъщност самата тя не беше съвсем наясно на кого точно говори, но имаше чувството, че десет години е чакала възможност да навика някого. Когото и да е. Най-вече самата себе си. Затова се разкрещя:

– Проблемът са такива като ТЕБ и МЕН, не разбираш ли? Винаги се оправдаваме с това, че просто предлагаме услуга. Че просто сме част от пазара. Че за всичко са си виновни хората. Защото са лакоми и защото не е трябвало да ни дават парите си. А после сме тръгнали да се чудим защо борсата се срива, а градът е пълен с плъхове...