Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Чакай, татко, имам... – започна той, вдигна телефона и каза на парламентьора: – Преди да се качим с пиците, искам да огледаме ситуацията по-добре. Нека отида в къщата от другата страна на улицата. Може би входът се вижда оттам.

Парламентьорът звучеше скептично.

– Това какво ще промени?

– Може би нищо – продължи Джак. – Но може би през прозореца на стълбите ще може да се види какво има в кашона, а преди да изпратя колегата си там, искам поне да знам, че сме опитали всичко.

Парламентьорът закри слушалката с ръка и заговори на някого другиго, вероятно проклет началник. После каза:

– Да, да. Добре.

Не спомена, че Джак е спечелил уважението му, като е нарекъл баща си „колегата“ в такава критична ситуация, но беше вярно.

Джак отиде в отсрещната сграда и тръгна по стълбите. След около етаж и половина парламентьорът го попита:

– Какво... правиш?

– Качвам се по стълбите – отговори Джак.

– Няма ли асансьор?

– Не харесвам асансьори.

Парламентьорът като че се удари по челото с телефона.

– Значи си готов да влезеш в сграда, където има бомба и въоръжен престъпник, но те е страх от асансьори?

Джак му се сопна:

– Не ме е СТРАХ от асансьори! Страх ме е от змии и рак, просто не ХАРЕСВАМ асансьори!

Парламентьорът като че се ухили.

– Не можеш ли да повикаш подкрепления?

– Всичкият наличен персонал е тук. Колегите са заети с евакуирането на околните сгради. Обадих се за подкрепление, но и двамата чакат съпругите си.

– Какво означава това?

– Пили са. Съпругите им трябва да ги докарат.

– Пили са? По това време? Един ден преди Нова година? – зачуди се парламентьорът.

– Не знам как е в Стокхолм, но тук вземаме Нова година на сериозно – отговори Джак.

Парламентьорът се засмя.

– Стокхолмчани не вземаме нищо важно на сериозно, знаеш го.

Джак също се засмя. После се поколеба, изкачи още няколко стъпала и накрая зададе въпроса, който искаше да зададе от самото начало.

– Друг път участвал ли си в ситуация със заложници? Парламентьорът също се поколеба.

– Да, участвал съм.

– Как приключи всичко?

– Похитителят освободи заложниците и се предаде, след като говорихме четири часа.

Джак кимна, стиснал зъби, и спря на предпоследния етаж. Вдигна малкия бинокъл, който носеше, и се загледа през прозореца. Видя кабелите на пода. Висяха от кашон, на който някой бе написал нещо с маркер. Не можеше да се закълне от такова разстояние, но надписът адски много приличаше на К-О-Л-Е-Д-А.

– Не е бомба – каза по телефона.

– А според теб какво е тогава?

– Прилича на коледна украса.

– Добре тогава.

Джак продължи нагоре по стълбите, до последния етаж. Може би оттам щеше да има видимост към апартамента, ако обирджията не беше пуснал щорите.

– Как го накара да излезе? – попита по телефона.

– Кого?

– Похитителя. Предния път.

– О. Ами обичайното, комбинация от всичко научено. Не използваш отрицателни думи, не казваш „не става“ или „не мога“, или „не искам“. Опитваш се да намериш общ език. Да разбереш мотивите.

– И така успя да го убедиш, наистина ли?

– Не, не, всъщност не. Разказах шега.

– Сериозно?

– Да. Сериозно. Говорехме от четири часа и той изведнъж се умълча. Това е първото, на което ни учат...

– Да ги занимавате с нещо? Да не ги оставяте да мълчат?

– Да, точно. Не знаех какво да правя, затова рискувах и го попитах дали иска да чуе една забавна история. Той мълча цяла минута, след което каза: „Е? Ще разказваш ли?“. И му разправих вица за двамата ирландци в лодката, чувал ли си го?

– Не – каза Джак.

Парламентьорът си пое дълбоко дъх.

– Ами двама братя ирландци отишли да ловят риба в морето. Дошла буря и изгубили и двете гребла. Лодката се носела безцелно, подмятана от вълните, и двамата били убедени, че е настъпил краят. Но изведнъж един от братята видял нещо да проблясва във водата. Оказало се бутилка, той се пресегнал и успял да я хване. Извадил тапата и ПУФ, от нея излязъл дух. Казал им, че ще им изпълни едно желание, каквото и да е. Двамата братя погледнали бурното море. Нямали гребла, никъде не се виждал бряг и единият брат тъкмо щял да изрече най-логичното желание, когато другият възкликнал радостно: „Искам цялото море да е от „Гинес“!“. Брат му зяпнал така, сякаш другият е пълен идиот, но речено – сторено. Всичката вода се превърнала в „Гинес“, а духът изчезнал. Първият брат се облещил към втория и казал: „Проклет глупак! Имахме само едно желание, а ти си пожела морето да е от „Гинес“! Осъзнаваш ли какви ги забърка?“. Другият брат поклатил засрамено глава. Първият брат разперил отчаяно ръце и казал...