Фредрик Бакман - Тревожни хора

Очите на старата жена лъщяха не само от виното. Щом забеляза това, Юлия сбърчи чело толкова дълбоко и замислено, че цялата ѝ прическа се промени. Протегна се напред, докосна нежно ръката на Естел и прошепна:

– Естел? Кнут не паркира колата, нали?

Тънките устни на Естел изчезнаха тъжно една в друга, така че думата едва се отрони навън, когато тя най-накрая призна:

– Не.

Разпит на свидетел

Дата: 30 декември

Име на свидетеля: Ленарт

Джак:Чакай да видя правилно ли съм разбрал: не си бил на огледа като купувач, а защото Анна-Лена те е наела да го саботираш?

Ленарт:Точно така. „Ленарт без граници“, това съм аз. Искаш ли визитката ми? Правя и ергенски партита, ако младоженецът ти е откраднал момичето например.

Джак:Значи това ти е професията? Саботьор на огледи?

Ленарт:Не, професията ми е актьор. Просто в момента ролите са кът. Но участвах в „Търговецът от Венеция“ в местния театър.

Джак:Венецианският.

Ленарт:Не, не, в тукашния местен театър!

Джак:Имах предвид, че се казва „Венецианският търговец“. Не „Търговецът от Венеция“. Както и да е, можеш ли да ми кажеш нещо повече за извършителя?

Ленарт:Не мисля. Вече казах всичко, което знам.

Джак:Окей. За съжаление, трябва да те помоля да останеш тук още известно време, може да изникнат допълнителни въпроси.

Ленарт:Няма проблеми!

Джак:А, да, последно: знаеш ли за какво бяха фойерверките?

Ленарт:В смисъл?

Джак:Фойерверките, които поиска извършителят.

Ленарт:Какво за тях?

Джак:Когато някой вземе заложници, обикновено не иска фойерверки, за да ги пусне. Обикновено иска пари.

Ленарт:При цялото ми уважение: обикновено хората изобщо не взимат заложници, нали?

Джак:И това е вярно, но не смяташ ли, че беше странно извършителят да настоява за фойерверки? Това беше последното, което направи, преди да ви освободи.

Ленарт:Не знам. Нова година е. Всички обичат фойерверки.

Джак:Не и собствениците на кучета.

Ленарт: О.

Джак:Какво означава това?

Ленарт:Просто се изненадах. Мислех, че всички полицаи обичат кучета.

Джак:Не съм казал, че не обичам кучета!

Ленарт:Повечето хора биха казали, че кучетата не обичат фойерверки. Но ти каза „собствениците на кучета“.

Джак:Не съм много по животните.

Ленарт:Извинявай. Професионално изкривяване. Научил съм се да преценявам хората покрай работата ми.

Джак:Като актьор?

Ленарт:Не, другото. Останалите също ли са в полицейското управление, между другото?

Джак:Кои?

Ленарт:Ами всички, които бяха в апартамента.

Джак:Някого конкретно ли имаш предвид?

Ленарт:Зара. Например.

Джак:Например?

Ленарт:Не е нужно да ме гледаш така, сякаш съм казал нещо неприлично. Човек не може ли, таковата, просто да попита?

Джак:Да, Зара е тук. Защо?

Ленарт:Уф, ами питам. Понякога хората будят любопитство, а тя е единственият човек от много време, когото не можах да разгадая. Опитах се, но така и не я разбрах. Защо се смееш?

Джак:Не се смея.

Ленарт:Смееш се!

Джак:Да, извинявай, не беше нарочно. Засмях се заради нещо, което съм чувал от баща си.

Ленарт:Какво?

Джак:Той казва, че човек се жени за жената, която не може да разбере. И прекарва живота си в опити да го направи.

„Смъртта, смъртта, смъртта“, мислеше си Естел в гардероба. Веднъж преди много години прочете, че любимата ѝ писателка имала навика да започва телефонните разговори по този начин: „Смъртта, смъртта, смъртта“. С това изчерпвала темата и можела да продължи нататък. В противен случай всички разговори след определена възраст никога не се въртели около живота, а около другото. Естел можеше да я разбере. Същата писателка веднъж написа, че „човек трябва да живее така, че да се сприятели със смъртта“, но това вече не ѝ беше толкова ясно. От времето, когато четеше приказки за лека нощ на децата, бе запомнила как Питър Пан възкликва: „Да умреш, ще бъде страшно голямо приключение“ [6] Превод от английски Боян Атанасов и Теодора Атанасова. – Б. пр. . Може би е така за тези, които умират, но не и за тези, които остават след тях. Тях ги очакват хиляди изгреви в красивия затвор на живота. Бузите ѝ потръпнаха, напомняйки ѝ, че е остаряла. Кожата ѝ вече беше толкова изтъняла, че непрестанно я раздвижваха неуловими за другите хора ветрове. Естел нямаше нищо против старостта, само против самотата. Запознанството ѝ с Кнут не беше като любовните истории, за които беше чела. Чувстваха се по-скоро като деца, открили перфектния другар за игри. Когато Кнут я докосваше, до самия край, Естел я изпълваше усещането, че се катери по дървета и скача от кейове. Но най-вече ѝ липсваше да го разсмива така, че от устата му да се разхвърчат парченца от сутрешните бъркани яйца. С възрастта това ставаше все по-забавно особено когато той започна да носи зъбни протези.