Фредрик Бакман - Тревожни хора

Анна-Лена видя изненадата в погледа ѝ, но вече беше свикнала и не се засегна. По принцип би сменила темата, но сега може би виното взе връх и вместо това тя се замисли на глас:

– Точно така, но не исках. Не желаех да ставам началник. Но изпълнителният директор каза, че точно заради това иска да ми даде позицията. Каза, че човек не трябва да ръководи, като казва на всички какво да правят, а като ги оставя да правят това, което могат. Затова се опитах да бъда по-скоро учител, отколкото началник. Знам, че на хората не им се вярва, но всъщност съм добър учител. Когато се пенсионирах, двама от служителите казаха, че чак по време на благодарствената реч са разбрали, че съм им шеф. Някои биха приели това за унизително, но за мен беше... хубаво. Хубаво е да можеш да направиш така, че служителите ти да повярват, че могат да се справят сами с работата си. Това значи, че си се справил добре.

Юлия се усмихна.

– Пълна си с изненади, Анна-Лена.

Анна-Лена изглеждаше, сякаш това е най-прекрасният комплимент, който е получавала през целия си живот. После обаче мъката и срамът отново завладяха погледа ѝ, тя затвори очи бързо и ги отвори бавно.

– Всички си мислят, че съм... когато ни видят, хората решават, че стоя в сянката на Рогер. Но не е така. Рогер трябваше да получи възможността да стане началник. Но работата ми... всичко вървеше от добре по-добре, така че той отказа повишението, за да може да взима децата от детска градина и така нататък. Аз пътувах и градях кариера, като все си мислех, че догодина ще е негов ред. Но неговият ред така и не дойде.

Тя замълча. Както никога, Юлия не знаеше какво да каже. Естел пък като че ли не знаеше къде да дене ръцете си, затова накрая отвори сандъка и отново ги пъхна вътре. Когато ги извади, държеше кибрит и пакет цигари.

– Я виж – възкликна тя весело.

– Кой всъщност живее тук? – попита Юлия.

– Някой иска ли? – предложи Естел.

– Аз не пуша! – веднага съобщи Анна-Лена.

– Аз също. Тоест отказах ги. Освен понякога. Ти пушиш ли? – попита Естел, обръщайки се към Юлия, но веднага добави: – Или, така де, не бива да пушиш, когато си бременна. По мое време си пушехме. Е, малко ги намалявахме, разбира се. Но ти изобщо не пушиш?

– Изобщо – каза Юлия търпеливо.

– Ех, вие, младите. Толкова се тревожите как ще повлияете на децата си. Чух един педиатър по телевизията да казва, че преди родителите идвали и го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не му е наред?“. Сега, едно поколение по-късно, го питали: „Детето ни се напикава нощем, какво не ни е наред?“. Поемате вината за всичко.

Юлия облегна глава на стената.

– Сигурно правим същите грешки като вас. Просто различни версии.

Естел завъртя пакета цигари в дланите си.

– Преди пушех на балкона, защото на Кнут не му харесваше миризмата, когато се пуши вътре, а на мен пък ми харесваше гледката. Виждаше се чак до моста. Точно като от балкона на този апартамент. Много обичах да гледам натам. Но после... ами... може би си спомняте, че преди десет години един човек скочи от моста? Всички вестници писаха за това. И аз... проверих по кое време е станало и осъзнах, че точно тогава бях на балкона. Кнут ме извика, за да видя нещо по телевизията, аз влязох вътре, а цигарата остана да догаря в пепелника. През това време мъжът се е качил на парапета и е скочил. Оттогава спрях да пуша на балкона.

– Но Естел, ти не си виновна, че някой е скочил от мост – опита се да я утеши Юлия.

– Мостът също няма вина – вметна Анна-Лена.

– А?

– Мостът не е виновен, че някой е скочил от него. Спомням си случая много добре, защото Рогер го преживя много тежко.

– Познавал е мъжа, който скочи? – попита Естел.

– Не, не, не. Но знаеше много за моста. Разбирате ли, Рогер беше инженер, строеше мостове. Не точно този мост, но ако човек се интересува от мостове толкова, колкото Рогер, накрая започва да се интересува от всички мостове. По телевизията говореха така, сякаш мостът е виновен. Това много натъжи Рогер. Каза, че мостовете трябвало да сближават хората.

Юлия призна пред себе си, че това беше неописуемо чудато и в същото време малко романтично. Може би по тази причина или просто защото беше изтощена и гладна, изведнъж ѝ хрумна да разкаже:

– Преди няколко години с годеницата ми бяхме в Австралия. Тя искаше да скочи с бънджи от един мост.

– Годеницата ти? Тоест Ру? – кимна Естел.

– Не, предишната ми годеница.

Дълга история. Като всички истории, ако човек ги разкаже отначало. Тази история например би била значително по-кратка, ако се разказваше само за три жени в гардероб. Само че се разказва и за двама полицаи, а единият от тях се качва по стълбите.