Фредрик Бакман - Тревожни хора

Джим се възползва от възможността да влезе в сградата, докато Джак го няма, защото знаеше, че тя би направила така. Почувства се много, много глупаво, когато стигна до етажа с кашона и осъзна, че балконското осветление е балконско осветление. Но просто се засмя. И продължи нагоре.

На последния етаж имаше два апартамента. В този отляво бяха заложниците, а в този отдясно живееха младежите, които се караха за кориандър и сокоизстисквачки и на които Джим бе принуден да се обади преди известно време (и за чиято раздяла вече знаеше повече подробности, отколкото който и да е страничен човек би трябвало да знае). За всеки случай повдигна капака на пощенския отвор, но вътре всички лампи бяха изгасени, а пощата в антрето свидетелстваше, че отдавна никой не се бе прибирал. Едва след това Джим позвъни на апартамента вляво.

Дълго време никой не отвори, въпреки че той звънеше ли, звънеше. Накрая осъзна, че звънецът не работи, и вместо това почука. Това също не проработи от първия път, но в крайна сметка вратата се открехна леко и навън надникна мъж с костюм и маска. Погледна първо пиците, после Джим.

– Нямам пари в брой – каза мъжът с маската.

– Няма проблеми – каза Джим и му подаде кутиите. Мъжът с маската присви подозрително очи.

– Ти ченге ли си?

– Не.

– Напротив, ченге си.

Джим забеляза, че мъжът смени диалекта си на няколко пъти, сякаш не можеше да реши как да говори. Не можа да определи нищо и за външния му вид, дори дали е висок, или нисък, тъй като мъжът така и не отвори вратата изцяло.

– Защо мислиш, че съм полицай? – попита Джим невинно.

– Защото разносвачите на пица не раздават пици безплатно.

Към този момент Джим вече не виждаше много смисъл да отрича, затова каза:

– Прав си. Полицай съм, но съм сам и невъоръжен. Някой вътре пострадал ли е?

– Не. Или поне не и откакто аз дойдох – каза обирджията. Джим кимна приятелски.

– Виж сега, колегите ми на улицата започват да се изнервят, защото не си предявил никакви изисквания.

Мъжът с маската замига объркано.

– Нали поисках пица.

– Имам предвид... изисквания, за да пуснеш заложниците. Просто искаме никой да не пострада.

Мъжът с маската взе кутиите пица, вдигна пръст (учтив пръст, не онзи неучтивия) и каза:

– Дай ми минутка!

После затвори вратата и изчезна. Мина минута, после още една, но тъкмо когато Джим мислеше да почука, вратата отново се открехна няколко сантиметра. Мъжът с маската надникна навън и каза:

– Фойерверки.

– Не разбирам – каза Джим.

– Искам фойерверки, които да се виждат от балкона. После ще пусна заложниците.

– Ти сериозно ли?

– И не някакви жалки фишеци, няма да ме минете! Истинска заря! В различни цветове и такива, дето приличат на дъжд, пълният пакет!

– И после ще освободиш заложниците?

– Да, ще освободя заложниците.

– Това е единственото условие?

– Мда.

И Джим слезе по стълбите, отиде при Джак и му разказа всичко това.

Но трябва да споменем още веднъж, че Джим не е много добър в разказването на истории. Всъщност е направо трагичен. Та може би не беше запомнил всичко точно както се случи.

Рогер беше прав, когато погледна чертежа и установи, че най-горният етаж на къщата вероятно някога е представлявал един голям апартамент. След време, когато построиха асансьора, жилището чисто и просто бе преустроено и продадено като два апартамента, което наложи известен брой творчески решения: сред тях и двойната стена във всекидневната, но най-вече изоставената вентилационна система над гардероба. Тя продължи да си съществува, забравена от години, докато – подобно на хората, които уж стават излишни с възрастта – изведнъж не намери начин да напомни за себе си. Зимно време вятърът прониква в престарялата сграда, изолацията горе е лоша и студеният въздух стига чак до гардероба. Но човек трябва да застане в дъното, върху сандъка с вино, за да забележи. Мястото не е лошо за скришно пушене, ако човек има такава склонност, но като цяло вентилацията не е изпълнявала никаква функция от много години. Не и докато една брокерка не влезе в шахтата, която бе точно толкова голяма, че много дребна брокерка да се скрие вътре, за да не бъде застреляна от въоръжен обирджия.

Отворът в тавана беше толкова тесен, че тя едва успя да се провре, което, разбира се, означаваше, че е твърде тесен и за Ленарт, който нямаше как да не заседне. Всъщност заседна толкова здраво, че когато се опита да се измъкне, заешката глава най-накрая се отскубна. Той падна назад, полетя от стълбата и си удари главата. Брокерката се завъртя покрай заешката глава и се наведе през отвора, за да провери дали не се е убил, при което, разбира се, тя също изгуби равновесие, падна от тавана и се приземи върху Ленарт. Кракът на Анна-Лена се оказа приклещен между тях и тя също се сгромоляса. В резултат стълбата се разлюля и на свой ред падна, като по пътя удари увисналия капак на отвора, който се затвори с трясък. Заешката глава остана горе.