Фредрик Бакман - Тревожни хора

– И съпругата ми имаше кофти чувство за хумор. Обичаше да се смее и да се кара с хората. Колкото по-остаряваше, толкова по-невъздържана ставаше. Все ми повтаряше, че съм твърде мил. Ужасно е да чуеш нещо такова от свещеник, а?

Обирджийката се засмя тихо. Кимна.

– С кого се е карала?

– С всички. Църквата, енорията, хората, които вярват в Бог, хората, които не вярват в Бог... Прие за свое задължение да защитава най-малките от нас: бездомници, бежанци, дори престъпници. Защото в Библията Исус казва нещо такова: „Гладен бях и Ми дадохте да ям, жаден бях и Ме напоихте, бездомен бях и Ме приютихте, болен бях и Ме посетихте, в затвор бях и Ме навестихте“ [11] Непълен цитат от Матей 25:35-36, Библия, нов превод от оригиналните езици. – Б. пр. . После казва горедолу, че това, което правим за най-малките му братя, правим и за него. А тя приемаше всичко АДСКИ буквално, жена ми. Затова постоянно се караше с някого.

– Починала ли е?

– Да.

– Съжалявам.

Той кимна с благодарност. Толкова е странно, помисли си, че след толкова време все още не можеше да проумее, че нея я няма. Сърцето не беше свикнало около него да няма кикотеща се откачалка, която да пъха пръст в устата му, когато се прозява, или да посипва с брашно възглавницата му малко преди да си легне вечер. Да няма кой да се кара с него. Кой да го обича. Проклетата граматика нямаше научаване. Джим се усмихна тъжно и каза:

– Твой ред е.

– За какво? – попита обирджийката.

– Да разкажеш как се озова тук.

– Колко дълга история искаш?

– Колкото прецениш. Започни малко по малко. Това беше хубав отговор. И обирджийката разказа.

– Мъжът ми ме напусна. Или по-скоро ме изрита. Имаше връзка с началничката ми. Влюбиха се и заживяха у дома, тъй като апартаментът беше на негово име. Всичко стана толкова бързо, а аз не исках да правя сцени или да създавам... хаос. Заради децата.

Джим кимна бавно. Погледна брачната ѝ халка и завъртя своята собствена. Нямаше нищо по-трудно за сваляне.

– Момичета или момчета? – попита той.

– Момичета.

– Аз имам по едно от двете.

– Аз... някой трябва... не искам те да...

– Къде са сега?

– При баща си. Трябваше да ги взема довечера. Щяхме да празнуваме Нова година заедно. Но сега... аз...

Тя замълча. Джим кимна замислено.

– За какво ти бяха парите от обира?

Отчаянието, изписано на лицето ѝ, разказа за хаоса в сърцето ѝ, когато тя призна:

– За да си платя наема. Трябват ми шест хиляди и петстотин крони. Адвокатът на мъжа ми заплаши, че ще ми отнемат децата, ако нямам къде да живея.

Джим стисна здраво парапета на стълбите, за да не се свие заедно със сърцето си. Съчувствието е световъртеж. Шест хиляди и петстотин, защото е вярвала, че иначе ще загуби децата си. Децата си.

– Има си правила и закони, чисто юридически никой не може да ти отнеме децата само защото... – започна той, но се спря и вместо това каза: – Но СЕГА могат... сега, след като си извършила ОБИР и... – гласът му почти секна и той прошепна: – Мило момиче, какви си ги надробила?

Жената едва успя да размърда езика си и да отвори устни. И най-малките мускули в тялото ѝ като че отказваха.

– Аз... аз съм идиот. Знам, знам, знам. Не исках да се карам с мъжа си, не исках да подлагам дъщерите си на това, мислех, че ще мога да се справя и сама. Но единственото, което направих, е да забъркам каша. Аз съм виновна, само аз. Готова съм да се предам, ще пусна всички заложници, обещавам. Пистолетът е вътре, а и дори не е истински...

Страх от конфликти – ама че причина да обереш банка, помисли си Джим. Опита се да възприеме жената като престъпник и да я погледне, без да види дъщеря си. Провали се и с двете.

– Даже да пуснеш заложниците и да се предадеш, пак ще те вкарат в затвора. Дори и пистолетът да не е истински – каза той с изпълнен със съжаление глас.

Разбира се, беше полицай от достатъчно дълго, за да знае, че пистолетът е истински. Знаеше също, че тя няма никакъв шанс, независимо колко разбиране би проявил всеки нормален човек към положението ѝ. Не бива да се ограбват банки, не бива да се размахват огнестрелни оръжия. И не можем да оставим извършителите на подобни деяния да се измъкнат, ако бъдат заловени. Така че Джим още тогава стигна до заключението, че единственият начин жената да не бъде наказана, е да не я залови.

Огледа се наоколо. На вратата на апартамента, където се намираха заложниците, беше залепена брокерска обява със следния текст:

Продава се! Агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“. ОКЕЙ ли е всичко?