Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Моля те, Естел, трябва да... – направи нов опит Юлия.

Естел не ѝ обърна внимание и вместо това вдигна ръка към библиотеката. Един от последните пъти, когато засече съседа в асансьора, той ѝ даде много дебела книга, писана от мъж. Беше подчертал едно изречение, няколкостотин страници след началото: „Докато не залюбим, ние спим“ [12] Цитат от „Война и мир“ на Лев Толстой, превод от руски Константин Константинов. – Б. пр. . Естел му даде една от своите книги, писана от жена, на която не ѝ трябваха стотици страници, за да каже нещо. Още в началото Естел бе подчертала следното: „Любов е, че искам да те има“ [13] Цитат от стихотворението „Това е сърцето“ на Будил Малмстен, няма официален български превод. – Б. пр. .

Сега прокара ръка по гърбовете на книгите не сякаш търсеше нещо, а сякаш мечтаеше. Една книга падна от лавицата уж случайно, все едно Естел просто я бе закачила с пръст, без да иска. Книгата се приземи на пода и се разтвори. Ключът подскочи меко по страниците, след което падна на паркета с лек звън.

Гърдите на Естел се надигнаха пияно и задъхано. Гласът ѝ може и да беше завален, но погледът ѝ беше кристално ясен.

– Когато Кнут се разболя, приписахме апартамента на дъщеря си. Мислех си, че тя би искала да се премести тук с децата, но това беше глупава идея, разбира се. Те не искаха да живеят тук. Имаха си собствен живот, на собствено място. Сега съм сама тук и... ами виждате... жилището е твърде голямо за мен. Няма смисъл сам човек да живее в такъв апартамент. Накрая дъщеря ми каза, че трябва да го продадем и да купим нещо по-малко, което е по-лесно за поддръжка. Може би, мисля си, имаше предвид, че аз ще бъда по-лесна за поддръжка. Обади се на няколко брокери и всички ѝ казаха, разбира се, че обикновено не се организират огледи по това време на годината, но аз исках... ами, мислех си, че ще е хубаво да имам малко компания тъкмо сега. Така че излязох, преди да е дошла брокерката, върнах се след началото на огледа и се престорих на обикновен купувач. Не исках да продавам апартамента, а да разбера кой иска да го купи. Това не е просто жилище, това е домът ми и не искам да го оставя на някого, който мисли просто да изкара пари от него. Искам да го купи човек, който ще го обикне, както го обичах аз. Може би младите няма да ме разберат.

Това не беше вярно. В апартамента нямаше нито един човек, който не я разбираше напълно. Но брокерката се прокашля.

– Значи... когато дъщеря ти ме потърси, аз не съм била първата, на която се е обадила?

– О, не, не, обади се на ВСИЧКИ други брокери, преди да се види принудена да се обърне към теб. Но виж колко добре се получи! – усмихна се Естел.

Брокерката изтупа малко прах от сакото и самочувствието си.

– Значи това е ключът за... – каза обирджийката невярващо.

Естел кимна.

– Моята афера. Той живееше в съседния апартамент, от другата страна на асансьора. И там умря. Когато продаваха апартамента, отидох на огледа, застанах пред библиотеката му и се замислих какво ли щеше да бъде, ако го бях срещнала преди Кнут. Човек може да си позволи такива разходки във въображението, когато е стар. Апартаментът бе купен от млада двойка. Те така и не смениха ключалката.

Юлия се прокашля малко обезпокоено.

– Как... извинявай, Естел, но откъде знаеш? Естел се усмихна засрамено.

– От време на време аз... никога не съм отваряла вратата, естествено, не съм престъпник, но... понякога пробвам дали ключът още влиза. Между другото, мога да кажа, че не ме изненадва, че онези двамата ще се разделят. Често ги чувах да се карат, когато пушех в гардероба. Акустиката е такава, че там всичко се чува, и мога да кажа, че дори стокхолмчани биха се шокирали от някои от нещата, които са стигали до мен.

Обирджийката постави книгата на мястото ѝ, стисна здраво ключа, обърна се към всички останали и прошепна:

– Не знам какво да кажа.

– Ами не казвай нищо. Скрий се в другия апартамент, докато всичко приключи. После можеш да се прибереш при дъщерите си – каза Естел.

Обирджийката разтвори юмрука си и ключът затанцува по разтрепераната ѝ длан.

– Нямам къде да се прибера. Не мога да си платя наема. И не мога да искам от вас да лъжете, когато разговаряте с полицията. Ще ви питат коя съм и дали знаете къде съм се скрила, а не искам да лъжете заради мен!

– Естествено, че ще излъжем заради теб – възкликна Ру.

– Нас не ни мисли – призова Юлия.

– Всъщност дори не се налага да лъжем – каза Рогер. – Просто трябва да се направим на ударени.