Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Побързай – каза той.

– Искам само да знаеш... не съм казала на никого какво правиш за мен. Не искам да се налага някой да лъже – каза тя.

– Добре – кимна той.

Тя се опита напразно да сдържи сълзите си, защото знаеше, разбира се, че в крайна сметка моли един човек да излъже заради нея, и то най-вероятно да излъже повече, отколкото някога е лъгал заради когото и да е. Но Джим не я остави да се извини, а просто я побутна покрай асансьора и прошепна:

– Успех!

Тя влезе в отсрещния апартамент и заключи вратата. Джим отново остана сам за кратко – толкова, колкото да има време да помисли за съпругата си. Надяваше се, че тя би се гордяла с него. Или поне не би му се ядосала твърде много. Джак се появи тичешком по стълбите. После се обади парламентьорът. И пистолетът падна на пода.

В полицейското управление Джим разказва истината, цялата истина, на сина си. Джак иска да се ядоса, наистина му се иска да имаше време за това, но тъй като е добър син, се заема с изготвянето на план. Щом пускат свидетелите, той тръгва към главния вход.

– Не е нужно да го правиш, момче, мога аз да отида – казва Джим отчаяно.

Въздържа се да каже „извинявай, че те излъгах, но дълбоко в себе си знаеш, че постъпих правилно“.

Джак поклаща решително глава.

– Не, татко. Остани тук.

Въздържа се да каже „и без това забърка достатъчно проблеми“. После излиза на стълбите пред главния вход на сградата и съобщава на журналистите всичко, което е нужно да знаят. Казва, че лично отговаря за цялата полицейска акция и че извършителят е избягал и никой не знае къде се намира.

Някои от журналистите веднага изстрелват обвинителни въпроси относно „некомпетентността на полицията“, други просто се усмихват подигравателно и си записват, готови след няколко часа да го разпнат в статиите и блоговете си. Срамът и провалът са единствено за Джак, той ги поема сам, не иска никой друг да бъде обвинен. Баща му седи вътре в управлението, заровил лице в дланите си.

Следователите от Стокхолм ще пристигнат утре сутринта, на трийсет и първи декември. Ще изчетат всички свидетелски показания, ще говорят с Джак и Джим, ще прегледат уликите. После, с интонация, по-самодоволна дори от обещанията в рекламите за почистващи препарати, ще изсумтят, че не разполагат с ресурси да продължат разследването. Няма ранени заложници, няма нищо откраднато при обира, така че няма реални жертви, а стокхолмчаните трябва да разпределят ресурсите си там, където са най-необходими. Освен това е Нова година, а кой иска да празнува Нова година в толкова малък град?

Ще бързат да се приберат. Джак и Джим ще ги видят как потеглят, но журналистите вече ще са си отишли в преследване на следващата голяма новина. Все пак винаги има някоя знаменитост, която може би ще се развежда.

– Ти си добър полицай, момче – ще каже Джим, забил поглед в земята.

Ще иска да каже „но си още по-добър човек“, но няма да е способен.

– Ти невинаги си чак толкова добър полицай, татко – ще се засмее Джак, вдигнал поглед към облаците.

Ще иска да каже „но всичко останало съм научил от теб“, но така и няма да го направи.

Ще се приберат. Ще гледат телевизия. Ще изпият по бира заедно.

Това е достатъчно.

На стълбите пред задния вход на полицейското управление Естел прегръща всички поред. (Без Зара, разбира се, която блокира опита ѝ с чантата си и отскача встрани.)

– Трябва да кажа, че ако става дума за заложници, светът никога не е виждал по-приятна компания от вас – усмихва се Естел на всички, дори на Зара.

– Искаш ли да дойдеш с нас на чаша кафе? – пита Юлия.

– Не, не, трябва да се прибирам – усмихва се Естел, после внезапно придобива сериозен вид и се обръща към брокерката. – Извинявай, наистина съжалявам, че се отказах и не те оставих да продадеш апартамента. Но това е... домът ми.

Брокерката свива рамене.

– Всъщност мисля, че е хубаво. Хората си мислят, че ние, брокерите, просто искаме да продаваме, продаваме, продаваме, но има нещо... не знам как да го изразя...

Ленарт допълва думите, които ѝ липсват:

– Има нещо романтично в мисълта, че не всички апартаменти са за продан.

Брокерката кимва. Естел диша дълбоко и щастливо. Юлия и Ру ще са ѝ съседи, в апартамента от другата страна на стълбището, и с Юлия ще си разменят книги в асансьора. Първата, която Естел ще ѝ даде, е на любимата ѝ поетеса. Прегънала е ъгълчето на една страница и е подчертала няколко стиха, най-красивите, които е чела.