Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Спомняш ли си, че на една от първите ни срещи ме помоли да обясня какво е паническо разстройство? Мисля, че така и не ти дадох добър отговор.

– Сега имаш ли по-добър? – пита Зара.

Психоложката поклаща глава. Зара не може да не се усмихне. После Надя казва със собствения си глас, не с този на психологическото образование или някой друг:

– Но знаеш ли какво, Зара? Научих, че помага човек да говори за това. За жалост, мисля, че повечето хора все още получават повече съчувствие от колегите и началниците си, ако сутрините, когато изглеждат унили на работа, кажат „имам махмурлук“ вместо „паникьосана съм“. Мисля, че всеки ден на улицата се разминаваме с хора, които чувстват същото като теб и мен, просто много от тях не знаят какво е то. Мъже и жени, на които им е трудно да дишат и месец след месец обикалят по лекари, защото предполагат, че нещо не е наред с дробовете им. Просто защото е адски трудно да се признае, че проблемът е някъде другаде. Че ги боли душата, че имат невидими оловни тежести във вените и изпитват неописуем натиск в гърдите. Мозъците ни ни лъжат, казват ни, че ще умрем. Но с дробовете ни всичко е наред, Зара. Няма да умрем, ти и аз.

Думите се носят между тях, танцуват невидими пред очите им, преди тишината да ги погълне. Няма да умрем. Няма да умрем. Няма да умрем, ти и аз.

– Поне не сега! – отбелязва Зара след малко. Психоложката избухва в смях.

– Знаеш ли какво, Зара? Можеш да си изкарваш хляба, като пишеш късмети за бисквити.

– Единственото послание, от което се нуждаят хората, които ядат бисквити, е „това е причината да си дебел“ – отговаря Зара.

Тя също се засмива, но трептенето на носа ѝ я издава. Погледът ѝ първо побягва през прозореца, после се промъква към ръцете на Надя, след това към врата ѝ, към брадичката, стига почти до очите, но само почти. Последвалата тишина е най-дългата, която е наставала помежду им. Зара стисва клепачи и устни, а кожата под очите ѝ най-накрая се отпуска. Ужасът се кондензира в деликатни капки, които падат надолу към ръба на бюрото.

Зара оставя плика да се изплъзне бавно от ръката ѝ. Психоложката го взима колебливо. Зара иска да прошепне, че е дошла заради писмото още първия път. Тогава се навършваха точно десет години, откакто мъжът скочи. Има нужда някой да прочете на глас какво ѝ е написал той, а после, когато гърдите ѝ пламнат, да ѝ попречи да скочи.

Иска да прошепне всичко това, за моста и за Надя и за момчето, което се затича и я спаси. За това как всеки ден след тази случка Зара размишлява за разликата между хората. Но промълвява единствено:

– Надя... ти, аз...

Надя иска да прегърне възрастната жена от другата страна на бюрото, но не смее. Вместо това, докато Зара още не е отворила очи, психоложката отваря внимателно пощенския плик и вади десетгодишна бележка, писана на ръка. Състои се само от четири думи.

Мостът е покрит с лед, който проблясва под последните храбри звезди, докато зората се надига над хоризонта. Целият град диша дълбоко, все още спящ, оплетен в пухени завивки и сънища за малки крачета, без които сърцата ни не биха могли да бият.

Зара стои до парапета. Навежда се напред, наднича над ръба. За един самотен миг всъщност почти изглежда, че е напът да скочи. Но ако някой я беше видял, ако я познаваше, ако знаеше за станалото през последните дни... тогава би бил напълно сигурен, че няма да го направи. Никой не преминава през всичко това само за да завърши историята по този начин. Тя не е от хората, които скачат.

И после? После пуска.

Полетът е по-дълъг, отколкото би предположил човек дори ако допреди малко е стоял на ръба. Минава време до сблъсъка. Чува се леко прошумоляване, вятърът подема листа хартия и буквите и те се понасят над водата. Пръстите, стискали плика хиляди пъти, откакто Зара за пръв път го вдигна от пода в антрето, най-накрая се отказват от борбата и оставят писмото да полети към вечността.

Мъжът, който ѝ го изпрати преди десет години, бе написал всичко, което смяташе, че тя трябва да знае. Това беше последното му послание към когото и да е. Само четири думи, нямаше повече. Четирите най-големи малки думи, които който и да е човек би могъл да каже на друг човек:

„Ти не си виновна.“

Когато писмото стига до водата, Зара вече се е отдалечила. В края на моста я чака кола. Вътре седи Ленарт. Погледите им се срещат, когато Зара отваря вратата. Той я оставя да слуша музиката си колкото силно си иска. Тя пък смята да направи всичко по силите си той да ѝ доскучае.