Фредрик Бакман - Тревожни хора

Когато дъщерите се събудиха, майката закуси с тях, като се насилваше да се преструва, че всичко е наред. Заведе ги на училище. После се върна обратно, изкачи моста, спря по средата и стисна парапета с всички сили.

Не се бореше с бившия си мъж за стария си дом, не се караше с бившия си шеф за старата си работа, не воюваше с адвоката, не използваше оръжия, не създаваше хаос. Заради децата. Правеше всичко възможно, за да не бъдат застигнати от провала на възрастните. Това не обясняваше защо се опита да ограби банка. Нито я оправдаваше. Но знаеш ли какво? Може би и ти си имал някоя и друга адски лоша идея. Може би заслужаваш втори шанс. Може би не си сам.

На сутринта на трийсети декември тя излезе навън с пистолет. Сега, вечерта, се връща обратно. Няколко часа след заложническата драма, за която градът ще говори години наред, майката взима дъщерите си и пита:

– Как прекарахте при баща си?

– Добре, мамо? Ти какво прави? – пита малката дъщеря. Майката се усмихва, замисля се, свива рамене.

– Ами, знаеш... нищо особено. Всичко е както обикновено.

Но когато минават по моста, майката слага нежно ръка на рамото на голямата дъщеря и прошепва бързо в ухото ѝ:

– Ти си моята принцеса и моят воин, можеш да бъдеш и двете едновременно. Обещай ми, че никога няма да го забравиш. Знам, че невинаги съм кой знае колко добра майка, но разводът не е по твоя... нито за секунда не си мисли, че дори частица от това е... по твоя...

Голямата дъщеря мига, за да прогони сълзите. Малката дъщеря им виква да побързат, те се затичват след нея, майката избърсва лице и ги пита дали искат да вечерят пица, а малката виква:

– А МЕЧКИТЕ АКАТ ЛИ В ГОРАТА!?

Тази нощ, малко преди да заспят в новия дом на майката, където съжителстват с малко смахната бабка на име Естел, голямата дъщеря хваща майка си за ръка и прошепва:

– Ти си добра майка, мамо. Не се притеснявай толкова много. Всичко е наред.

Тогава най-накрая го постигат: мир в света между двете кралства. Всички вълшебни, прекрасни, измислени същества спят спокойно. Маймуни, жаби, лосове, бабки, всички.

Новата година идва, което, разбира се, никога не е толкова значимо събитие, колкото се надява човек, освен ако не е продавач на календари. Просто един ден става друг, сега става тогава. Зимата се разпростира над града като роднина с твърде високо самочувствие. Къщата срещу банката променя цвета си в такт с температурата. Разбира се, не изглежда специално, просто сива сграда под временна бяла покривка, на място, където хората като че ли не избират да живеят, а просто понасят да пребивават. След няколко години някой местен сигурно ще посочи входа на свой приятел от големия град и ще каже: „Ей там веднъж имаше заложническа драма“. Посетителят ще замижи и ще изсумти:

„Там? Да бе, сигурно!“. Все пак такива неща не се случват в градове като този, това на всички им е ясно.

Минали са няколко дни от Нова година и една жена излиза от входа. Смее се, дъщерите ѝ са с нея и тъкмо са казали нещо, което е накарало и трите да се захилят така, че между снежинките да полетят сополи. Отиват до кофите за боклук и изхвърлят кутиите от пица. Изведнъж жената внезапно вдига поглед и спира на място. Едното момиче се катери по нея, другото подскача нагоре-надолу. Започва да става късно, небето е по януарски тъмно, а снеговалежът намалява видимостта, но жената забелязва полицейската кола от другата страна на улицата. Вътре седят един стар и един млад полицай. Жената се взира в тях, дъщерите още не са видели страха ѝ. Единствената мисъл, която минава през ума ѝ, е „не пред момичетата“. Всичко се случва за няколко мига, но през това време тя успява да изживее два живота. Техните.

После полицейският автомобил тръгва бавно към нея. Подминава я.

Продължава нататък, дава мигач, завива надясно, изчезва.

– Разбирам те, ако искаш да я арестуваш – каза Джим тихо от пасажерското място, изплашен, че синът му може да е размислил.

– Не, просто исках да я видя, за да го направим и двамата – казва синът зад волана.

– Кое?

– Да я пуснем.

Не говорят повече за нея. Нито за жената пред входа, нито за жената, която им липсва. Джим спаси обирджия и излъга сина си, а Джак може би никога няма да му прости напълно, но въпреки това могат да продължат напред заедно.

Известно време карат мълчаливо през града си, преди бащата да каже, без да поглежда сина си:

– Знам, че са ти предложили работа в Стокхолм. Джак се обръща изненадано.