Фредрик Бакман - Тревожни хора

Идиоти.

Первазите на прозорците в офиса са натежали от сняг. Психоложката говори с баща си по телефона.

– Надя, моята скъпа птица – казва той на майчиния си език, защото на него птица е по-красива дума.

– И аз те обичам, татко – отвръща Надя търпеливо. Преди не говореше с нея така, но на стари години и програмистите стават поети. Надя го уверява няколкократно, че ще кара внимателно на другия ден, когато ще му отиде на гости, но той въпреки това иска да дойде да я вземе. Бащите са бащи и дъщерите са дъщери и дори психолозите не правят изключение.

Надя затваря. На вратата се чука така, сякаш някой не иска да я докосва и вместо това тропа с чадъра си. Отвън стои Зара. В ръката си държи писмо.

– Здравей? Извинявай, не мислех... имаме ли уговорен час? – пита Надя и посяга първо към календара си, после към телефона, за да види колко е часът.

– Не, аз просто... – отговаря Зара тихо.

Металният връх на чадъра потрепва издайнически. Надя го вижда.

– Влизай, влизай – кани я разтревожено.

Кожата под очите на Зара е леко набръчкана, изтощена от всичко, което тя е сдържала през годините, достигайки точка на пречупване. Зара се заглежда в картината с жената на моста в продължение на няколко минути, преди да попита Надя:

– Харесваш ли работата си?

– Да – потвърждава Надя, все така обезпокоено.

– Щастлива ли си?

Надя иска да я докосне, но се въздържа.

– Да, щастлива съм, Зара. Не през цялото време, научила съм, че не е нужно човек да е щастлив постоянно. Но съм... достатъчно щастлива. Това ли дойде да ме питаш?

Зара гледа покрай нея.

– Веднъж ме попита защо харесвам работата си, а аз отговорих, че просто съм добра в нея. Но напоследък ми се отвори неочаквано много време за размисъл и смятам, че харесвах работата си, защото вярвах в нея.

– Какво искаш да кажеш? – пита психоложката тренирано, въпреки че съвсем нетренирано иска да каже, че наистина се радва, че Зара е тук. Че много е мислила за нея. Че се е страхувала какво може да ѝ хрумне.

Зара протяга ръка толкова близо до платното, колкото е възможно, без всъщност да докосне жената от картината.

– Вярвам в мястото на банкерите в обществото. Вярвам в реда. Никога не съм имала нищо против това, че клиентите, медиите и политиците ни мразят. Такава е ролята ни. Банките трябва да придават тежест на системата. Да я правят бавна, бюрократична, трудноподвижна. За да не препуска светът твърде бързо. Хората се нуждаят от бюрокрация, за да имат време да помислят, преди да направят някоя глупост.

Тя замлъква. Психоложката се намества безшумно в стола си.

– Извинявай, че спекулирам, Зара, но... звучи ми, сякаш нещо се е променило. Нещо в теб.

Зара я поглежда право в очите, за пръв път.

– Жилищният пазар отново ще се срине. Може би не утре, но ще се срине. Знаем го. И въпреки това даваме пари назаем. Когато хората изгубят всичко, казваме, че отговорността е тяхна, че такива са правилата на играта, че те са си виновни, задето са били толкова алчни. Но това не е вярно. Повечето хора не са алчни, просто са... Както го каза, когато говорихме за картината: просто търсят нещо, за което да се хванат. Нещо, за което да се борят. Искат да имат къде да живеят, да отгледат децата си, да живеят живота си.

– Случило ли ти се е нещо, откакто се видяхме за последно? – пита психоложката.

Зара се усмихва измъчено. Как да отговори? Вместо това отговаря на въпрос, който изобщо не е задаван.

– Всичко олекна, Надя. Банките вече нямат тежест. Преди сто години почти всички служители в една банка са разбирали как банката печели пари. Сега във всяка банка има не повече от трима души, които наистина проумяват откъде идва всичко.

– И поставяш под въпрос собственото си място, защото вече нямаш чувството, че разбираш? – предполага психоложката.

Брадичката на Зара се отмества тъжно от ляво надясно.

– Не. Подадох оставка. Защото осъзнах, че съм една от тези трима души.

– Какво ще правиш сега?

– Не знам.

Психоложката най-накрая може да каже нещо съдържателно. Нещо, което не е научила в университета, но въпреки това знае, че всички хора имат нуждата да го чуват от време на време.

– Да не знаеш, е добро начало.

Зара не казва нищо повече. Дезинфекцира ръцете си, брои прозорци. Бюрото е тясно, но въпреки това двете жени никога не биха се чувствали комфортно да седят толкова близо една до друга, ако него го нямаше. Понякога нямаме нужда от разстояние, а просто от бариери. Движенията на Надя са нежни, тези на Зара – наежени. Минава доста време, преди психоложката отново да отвори уста.