Фредрик Бакман - Тревожни хора

Първият човек, който видя мъжа на моста преди десет години, беше един тийнейджър, чийто баща искаше момчето да си намери нови мечти. Момчето може би можеше да изчака да пристигне помощ, но ти би ли го направил? Ако майка ти беше свещеник, а баща ти полицай, ако си израснал с убеждението, че човек помага на другите, ако може, и не оставя никого, ако не се налага?

Не.

Така че тийнейджърът се затича по моста, провикна се и мъжът се спря. Момчето не знаеше какво да прави, затова просто започна да... говори. Опита се да спечели доверието на мъжа. Да го убеди да направи две крачки назад, вместо една напред. Вятър шумолеше нежно в якетата им. Задаваше се дъжд и зимата започваше да се усеща във въздуха. Момчето се помъчи да намери думи за всички неща, за които си струва да се живее дори когато човек не смята така.

Мъжът на парапета каза на момчето, че има две деца. Може би защото момчето му напомняше за тях. „Моля те, не скачай!“, примоли се то с паника във всяка сричка.

Мъжът го погледна спокойно, почти състрадателно, и отвърна: „Знаеш ли какво е най-лошото на това да си родител? Че винаги те съдят за най-лошите ти моменти. Можеш да направиш милион неща правилно, но объркаш ли дори само едно, завинаги ще бъдеш родителят, който гледаше в телефона си, когато люлката удари детето му по главата. Не откъсваме очи от тях с денонощия, но после прочитаме ЕДИН есемес и всичките ни усилия се оказват напразни. Никой не ходи на психолог, за да говори за всички пъти, когато не го е ударила люлка като дете. Родителите се определят чрез грешките си“.

Момчето не разбра какво означава това. Ръцете му се разтрепериха, когато надникна през парапета и видя смъртта долу. Мъжът му се усмихна леко и направи половин крачка назад. В онзи момент половин крачка беше като половината свят.

После мъжът разказа, че имал страшно добра работа, започнал страшно успешен собствен бизнес, купил си страшно хубав апартамент. Инвестирал всичките си спестявания в акции на компании за недвижими имоти, за да могат децата му да имат дори по-добра работа и дори по-хубави апартаменти. За да могат да живеят със свободата да не се притесняват за пари, и да не заспиват от изтощение с калкулатори в ръцете. Защото това е работата на родителите: да бъдат рамене. Рамене, на които децата им могат да седнат, за да видят света, когато са малки, на които да стъпят, за да достигнат небето, когато са големи, и на които да се облягат, когато залитат и се колебаят. Те разчитат на нас, а това е съкрушителна отговорност, защото още не са проумели, че всъщност не знаем какви ги вършим. Така че мъжът правел каквото правим всички: преструвал се, че знае, когато децата го питали защо акото е тъкмо кафяво, какво става след смъртта и защо белите мечки не ядат пингвини. После пораснали. Понякога забравял за това и за секунда едва ли не се опитвал да ги вдигне на ръце. Боже, колко се срамували тогава. Той също. Трудно е да обясниш на дванайсетгодишно дете, че веднъж, когато то още било малко, си вървял прекалено бързо, а то те настигнало и те хванало за ръката и това било най-хубавият момент в живота ти. Пръстите му в дланта ти. Когато детето още не е знаело колко много си се провалил.

Мъжът се преструвал за всичко. Всички икономисти и експерти му обещавали, че акциите на компании за недвижими имоти са сигурна инвестиция, защото всички знаят, че цените на имотите никога не падат. А после го направиха.

Финансова криза сполетя света, една банка в Ню Йорк фалира, а далеч оттам, в малък град в съвсем различна страна, живееше мъж, който изгуби всичко. Затвори слушалката след разговора с адвоката си и погледна моста през прозореца на кабинета си. Беше рано сутринта и все още необичайно топло за това време на годината, но се канеше да вали. Мъжът закара децата на училище, все едно нищо не се бе случило. Преструваше се. Прошепна в ушите им, че ги обича, а сърцето му се пръсна, когато те завъртяха очи. После подкара към реката. Спря на място, където паркирането беше забранено, остави ключовете в колата, тръгна по моста и се качи на парапета.

Разказа всичко това на момчето, а то, разбира се, разбра, че всичко ще е наред. Човек, застанал на парапет, не губи време да обяснява на непознат колко много обича децата си, ако наистина смята да сложи край.

След това мъжът скочи.

Десет години по-късно младият полицай стои в коридора пред стаята за разпити. Баща му е вътре с брокерката. Майка му, разбира се, беше права: двамата изобщо не трябваше да работят заедно, само щяха да се карат. Той не я послуша, никога не го правеше. Понякога майката поглеждаше сина си, когато беше изморена или бе изпила две чаши вино, забравяйки да потиска чувствата си, и казваше: „Има дни, в които ми се струва, че ти така и не слезе от онзи мост, момчето ми. Че все още се опитваш да спасиш онзи мъж на парапета, въпреки че сега е също толкова невъзможно, колкото и тогава“. Може и да е вярно, той няма сили да се самоанализира. Все още сънува същите кошмари като преди десет години. След полицейската академия, изпитите, смените, късните нощи, работата в управлението, за която бе получил толкова похвали от всички, освен от баща си, след още късни нощи и толкова много работа, че се научи да мрази да закъснява, след прибирането пеша по разсъмване в жилище, където го посрещаха купчини сметки, празно легло, приспивателни и алкохол. Някои нощи просто не издържаше. Тогава излизаше да бяга, миля след миля, в мрак, студ и тишина. Краката му тропаха по асфалта все по-бързо и по-бързо, но не така, сякаш се мъчи да стигне някъде или да спечели нещо. Някои хора бягат като ловци, той препускаше като плячка. Накрая, изтощен и празен, се прибираше, олюлявайки се, у дома, а после отново отиваше на работа и започваше отначало. Понякога малко уиски му беше достатъчно, за да заспи, а в по-добрите сутрини един леден душ му беше достатъчен, за да се събуди. През останалото време правеше какво ли не, за да притъпи свръхчувствителността на кожата си. Потискаше плача, напиращ под ребрата му, дълго преди да е стигнал до гърлото и слъзните канали. Но кошмарите винаги си оставаха същите. Якето, развяно от вятъра, глухото приплъзване на обувките по парапета, момчешкият писък, разнесъл се над водата. Не прозвуча като неговия глас, нито пък момчето го усети като свой. Всъщност едва го чу, шокът беше толкова плътен и вцепеняваш. Още е.