Фредрик Бакман - Тревожни хора

– ОКЕЙ ли е всичко?

Старият полицай поглежда въпросително към младия.

– Само това повтаря – споделя младият, масажирайки веждите си с палци.

Старият полицай се взира в брокерката. Има навика да го прави, когато попадне на човек с непонятно поведение. Съответно след цял живот на почти непрестанно взиране кожата под очите му е придобила плътността на крем-сладолед. Брокерката, която очевидно е останала с впечатление, че никой не я е чул първия път, неканено пояснява:

– Схващаш ли? Агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“, ОКЕЙ ли е всичко? Схващаш ли? Защото човек иска всичко да е ОКЕ...

Старият полицай схваща, даже се усмихва одобрително, но младият вдига пръст към брокерката и го размърдва между нея и стола.

– Седни! – казва той с интонация, която се използва само за деца, кучета и брокери.

Брокерката спира да се усмихва. Сяда непохватно. Поглежда първо единия, после другия полицай.

– Извинете. За пръв път съм на полицейски разпит. Кажете ми, че няма да правите... нали се сещате... онова с goodcop/badcop [1] Доброто и лошото ченге (англ.). – Б. пр. като по филмите? Няма единият да отиде за кафе, докато другият ме удря с телефонен указател и крещи „КЪДЕ СИ СКРИЛА ТЯЛОТО?“, нали?

Брокерката се смее нервно. Старият полицай се усмихва леко, а младият никак, така че тя продължава още по-нервно:

– Така де, шегувах се. Вече дори няма телефонни указатели. Какво ще направите, ще ме ударите с айпад?

Тя размахва ръце, за да илюстрира побоя с таблет, и виква: „О, не, шит, без да искам лайкнах снимката на бившата си в Инстаграм! Деба! Деба!“, което предполагаемо е нейната имитация на полицейски говор.

Младият полицай не изглежда развеселен, което кара брокерката да придобие още по-разтревожен вид. През това време старият полицай се надвесва над записките на младия и пита, все едно брокерката изобщо не е в стаята:

– И какво каза тя за рисунката?

– Още не съм успял да я питам, защото ти дойде! – отсича младият.

– Какво за рисунката? – пита брокерката.

– Ами, както бях на път да кажа , преди да ме прекъснат: намерихме тази рисунка във входа и мислим, че може би извършителят я е изпуснал. Бихме искали ти да... – започва младият полицай, но старият се намесва.

– Пита ли я за пистолета?

– Стига си се бъркал! – сопва се младият. Старият разперва ръце и промърморва:

– Добре, добре, извинявай, че съществувам.

– Не беше истински! Пистолетът, имам предвид! Беше играчка – вмята брокерката внезапно.

Старият полицай поглежда учудено първо нея, после младия полицай, след което прошепва по начин, за който само мъже на определена възраст си мислят, че действително представлява шепот:

– Не си ли... ѝ казал?

– Какво да ми е казал? – чуди се брокерката.

Младият полицай въздъхва и сгъва рисунката старателно, сякаш всъщност сгъва лицето на колегата си. После се обръща към брокерката.

– Така. Щях да стигна дотам... работа е такава, че след като ти и другите заложници бяхте освободени и ви откарахме до управлението...

Старият полицай го прекъсва услужливо:

– Извършителят, тоест обирджията, се е застрелял!

Младият полицай преплита здраво пръстите на ръцете си, за да не удуши стария. Казва нещо, но брокерката не го чува: слуховите ѝ канали вече са запълнени с монотонен шум, който прераства в тракане, докато шокът поема контрол над нервната ѝ система. Впоследствие ще може да се закълне, че капки дъжд са се удряли в прозореца, въпреки че в стаята за разпит изобщо няма прозорци. Вторачила се е в полицаите с увиснало чене.

– Значи... пистолетът... е бил... – отронва се от устните ѝ.

– Бил е истински – потвърждава старият полицай.

– Аз... – започва брокерката, но устата ѝ е твърде пресъхнала, за да говори.

– Ето! Пийни малко вода! – предлага старият полицай, все едно той е донесъл чашата.

– Благодаря... аз... но ако пистолетът е бил истински, значи всички сме можели... да умрем ! – прошепва тя и отпива, изплашена с голямо закъснение.

Старият полицай кимва авторитетно, взима записките на младия и започва сам да пише нещо.

– Може би е най-добре да започнем с разпита отначало? – констатира той услужливо, при което младият си взима кратка пауза, за да излезе в коридора и да блъсне челото си в стената.

Вратата се тръшва и старият полицай се стряска. Тая работа с думите е трудна, когато си стар и всичко, което искаш да кажеш на някой по-млад, е: „Виждам, че те боли, мен също ме боли“. Обувките на младия полицай са оставили малки червеникавокафяви следи от изсъхнала кръв под стола. Старият ги гледа съкрушен. Именно това е причината, поради която не искаше синът му да стане полицай.