Фредрик Бакман - Тревожни хора

Младият и старият нямат много общо, що се отнася до яденето и пиенето или до каквото и да е, което редовно предизвиква конфликти, когато седят в един полицейски автомобил по обяд. Любимото ястие на стария полицай са наденички с картофено пюре от бензиностанцията, а когато сервитьорката в местния ресторант се опита да вземе чинията му в петък, когато има бюфет, той я дърпа ужасено от ръцете ѝ и се развиква: „Как ще съм приключил? Та това е бюфет! Когато ме видиш свит като зародиш под масата, тогава съм приключил!“. Любимото ястие на младия полицай, ако питате стария, е „една такава измислена храна, водорасли и морска трева и сурова риба, мисли се за рак отшелник, по дяволите“. Единият обича кафе, другият чай. Единият проверява колко е часът, докато работят, за да провери дали скоро е време за обяд, другият проверява часа, докато обядват, за да провери дали скоро е време за работа. Старият смята, че най-важното за един полицай е да прави каквото е правилно, младият смята, че най-важното е да прави каквото е коректно.

– Сигурен ли си? Не искаш ли едно фрапучино, или както там се казва, купил съм даже от онова соево мляко, само не искам да знам от кого, по дяволите, са го издоили! – смее се старият гръмогласно, но в същото време хвърля притеснен поглед на младия.

– Ммм – отговаря младият, без да е чул какво го питат.

– Как върви разпитът на брокерката? – виква старият с шеговита интонация, за да не си личи, че е загрижен.

– Добре! – уверява го младият, все по-трудно прикривайки раздразнението си, и опитва да избяга през вратата.

– А ти окей ли си? – пита старият.

– Да, да, окей съм! – въздъхва младият.

– Просто имам предвид, след станалото, ако имаш нужда да погово...

– Добре съм – настоява младият.

– Сигурен ли си?

– Сигурен съм!

– Как е... – казва старият и кимва към цицината на челото му.

– Окей, не бери грижа. Сега трябва да тръгвам.

– Аха. Аха. А трябва ли ти помощ с брокерката? – пита старият и се насилва да се усмихне, без да гледа разтревожено към обувките на младия.

– Ще се справя.

– Бих ти помогнал, ако искаш.

– Не, благодаря!

– Сигурен? – виква старият, но в отговор получава единствено сигурна тишина.

Младият излиза от стаята, а старият остава сам и пие кафе. Старите мъже рядко знаят какво да кажат на младите, за да покажат, че ги е грижа. Трудно е да намериш думи, когато всичко, което искаш да кажеш, всъщност е: „Виждам, че те боли“.

На пода, там, където бе застанал младият полицай, са останали малки, червени следи. Не е забелязал, че все още има кръв по обувките. Старият полицай навлажнява един парцал и внимателно избърсва пода. Пръстите му треперят. Може би младият полицай не лъже, може би наистина е окей. Но старият не е.

Младият полицай влиза обратно в стаята за разпити и оставя чашата вода на масата. Брокерката го поглежда и си мисли, че той изглежда като човек, който отваря бирени бутилки с кутийки за снус. Не че в това има нещо лошо.

– Благодаря – казва тя колебливо, гледайки към чашата вода, за която не е молила.

– Трябва да ти задам още няколко въпроса – извинява се младият полицай и вади смачкан лист хартия, който прилича на детска рисунка.

Брокерката кима, но още не е успяла да каже нещо, когато вратата се отваря внимателно и вътре влиза старият полицай. Брокерката забелязва, че ръцете му са несъразмерно дълги. Ако разлее кафе, сигурно ще се изгори под коленете.

– Ехо... здравейте! Само проверявам дали мога да помогна с нещо... – казва старият полицай.

Младият полицай върти очи.

– Не! Благодаря! Както ти казах току-що, всичко е под контрол.

– Аха. Аха. Просто реших да предложа услугите си – пробва старият.

– Не, не, по дяв... не! Това е невероятно непрофесионално! Не можеш просто да нахълташ тук посред разпит! – изръмжава младият.

– Аха, извинявай, исках само да видя докъде сте стигнали – прошепва старият смутено, неспособен да прикрие загрижеността си.

– Тъкмо щях да питам за рисунката! – казва рязко младият, все едно са го хванали, че мирише на дим, а той твърди, че просто е държал цигарата на приятел.

– Кого да питаш? – чуди се старият.

– Брокерката! – възкликва младият и посочва към нея. Това, за жалост, вдъхновява брокерката да скочи на крака от стола си с вдигнат юмрук.

– Аз съм брокерката! От агенция за недвижими имоти „ОКЕЙ“!

Тя се усмихва и прави театрална пауза, безкрайно доволна от себе си.

– О, божичко, не отново... – въздъхва младият полицай, а брокерката си поема дъх и се провиква: