Фредрик Бакман - Тревожни хора

Не беше нужно да си от Стокхолм, за да се досетиш бързо-бързо, че или някой от заложниците беше помогнал на обирджията да избяга, или той изобщо не беше избягал.

Окей. Един мъж стоеше на мост. Мисли за това.

Беше написал писмо, което прати по пощата, после закара децата си на училище, качи се на парапета и погледна надолу. Десет години по-късно несполучил банков обирджия взе осем души за заложници по време на оглед. Ако човек застане на този мост, може да види чак до балкона на въпросния апартамент.

Разбира се, всичко това няма нищо общо с теб. Или всъщност има малко общо. Защото си обикновен, приятен човек, нали? Какво щеше да направиш, ако беше видял някой да стои на парапета на моста? В такъв момент няма правилно и грешно, не е ли така? Просто щеше да направиш каквото и да е, за да му попречиш да скочи. Дори не го познаваш, но хората притежават вроден инстинкт да не оставят другите да отнемат живота си, които и да са те.

Затова щеше да се опиташ да поговориш с него, да спечелиш доверието му, да го убедиш да се откаже. Защото и ти си изпитвал тревога, и ти си имал дни, когато те боли на места, които не се виждат на рентгенови снимки, без да можеш да го обясниш дори на хората, които те обичат. Някъде дълбоко, в спомени, които може би отричаме дори пред самите себе си, много от нас знаят, че от мъжа на моста ни дели по-малко, отколкото ни се иска. Повечето възрастни са имали наистина черни мигове. Дори адски щастливите хора не са щастливи през цялото шибано време, знаеш го. Затова би се помъчил да го спасиш. Защото човек може да спре да живее по погрешка, но за да скочи, се иска воля. Трябва да се качи на нещо високо и да направи крачка напред.

Ти си добър човек. Не би стоял отстрани.

Младият полицай разтърква чело с върховете на пръстите си. Там има цицина с размерите на бебешки юмрук.

– Откъде ти е това? – пита брокерката и като че много, ама много ѝ се иска да добави „Окей ли е всичко?“.

– Ударих се някъде – изръмжава полицаят, поглежда бележките си и пита: – Извършителят изглеждаше ли, сякаш е свикнал да борави с огнестрелно оръжие?

Брокерката се усмихва учудено.

– Имаш предвид... пистолета?

– Да. Несигурен ли беше, или изглеждаше, все едно многократно е държал пистолет?

С въпроса си полицаят иска да провери дали според брокерката е възможно обирджията да е бивш военен. Но вместо това тя отговаря весело:

– О, не, такова, пистолетът не беше истински!

Полицаят я зяпва и сякаш не може да прецени дали тя се шегува, или просто е наивна.

– Какво те кара да го кажеш?

– Личеше си, че е играчка! Мислех, че всички са го разбрали?

Полицаят ѝ хвърля продължителен поглед. Тя не се шегува. В погледа му се прокрадва известно съчувствие.

– Значи изобщо не си била... изплашена? Брокерката поклаща глава.

– Не, не, не. Разбрах, че не сме в опасност. Обирджията никога не би могъл да нарани някого!

Полицаят преглежда записките си. Разбира, че тя не е разбрала.

– Искаш ли нещо за пиене? – пита той състрадателно.

– Не, благодаря. Вече ме пита – отговаря брокерката безгрижно.

Полицаят решава все пак да ѝ донесе чаша вода.

Истината е, че никой от заложниците не знае какво се случи в промеждутъка след като бяха освободени и преди полицаите да влязат в апартамента. Вече се бяха качили по колите, когато полицаите се събраха във входа. После специалният парламентьор (когото началникът на началниците беше пратил от Стокхолм, защото стокхолмчани смятат за даденост, че единствено те могат да говорят по телефона) позвъни на обирджията с надеждата, че той ще го послуша и ще излезе навън доброволно и невъоръжен. Но обирджията не вдигна. Вместо това се чу изстрел. Полицаите разбиха вратата на апартамента, но вече беше твърде късно. Щом нахлуха във всекидневната, нагазиха в локва кръв.

В стаята за отдих в полицейското управление младият полицай се засича със стар полицай. Младият налива вода, старият пие кафе. Отношенията им са сложни, какъвто често е случаят с полицаи от различни поколения. В края на кариерата си човек търси смисъл, а в началото търси цел.

– Добрутро! – възкликва старият.

– Здрасти, здрасти – отговаря младият монотонно.

– Бих ти предложил кафе, но сигурно още не си кафеджия? – ухилва се старият полицай, сякаш това е някакъв недъг.

– Не съм – отговаря младият така, все едно са му предложили човешко месо.