Фредрик Бакман - Тревожни хора

Днес той беше първият полицай, който влезе в апартамента, след като затворниците бяха освободени и отвътре прозвуча изстрел. Той се втурна във всекидневната по окървавения килим, отвори балконската врата и се надвеси отчаяно над парапета, защото колкото и нелогично да изглеждаше за останалите, първата му мисъл и най-големият му страх бяха, че и този човек е скочил. Но долу имаше единствено журналисти и любопитни съседи, които се взираха в него през мобилните си телефони. Обирджията беше изчезнал безследно, а полицаят стоеше сам на балкона. Оттам можеше да види моста в далечината. А сега стои в коридора на полицейското управление и дори не може да изчисти кръвта от обувките си.

Въздухът минава през гърлото на стария полицай със стърженето на тежка мебел, бутана по неравен дървен под. Диша през носа, а звукът отеква в устната му кухина. След определена възраст и определено тегло забеляза, че старческите му дихания са започнали да звучат натежало. Усмихва се засрамено на брокерката.

– Колегата, той... той е мой син.

– О! – кимва брокерката, сякаш за да покаже, че тя също има деца, или може и да няма , но поне е чела за тях в наръчник по време на брокерското си образование. Любими са ѝ децата, които имат играчки в естествени цветове, защото те се връзват с всичко.

– Съпругата ми каза, че е лоша идея да работим заедно – признава полицаят.

– Разбирам – лъже брокерката.

– Каза, че твърде много го закрилям. Че съм като онези пингвини, които мътят камъни, защото отказват да приемат, че яйцето им го няма. Каза, че не можем да предпазим децата си от живота, животът спохожда всички ни.

Брокерката обмисля дали да се престори, че разбира, но решава да бъде откровена.

– Какво е имала предвид? Полицаят се изчервява.

– Не исках... уф, нелепо е от моя страна да седя и да приказвам за това, но не исках синът ми да става полицай. Твърде е чувствителен. Твърде е... добър. Разбираш ли? Преди десет години се опита да вразуми един човек, който искаше да скочи от мост. Направил е всичко възможно, ВСИЧКО! Но мъжът въпреки това скочил. Представяш ли си как може да се отрази това на едно дете? Синът ми... вечно иска да спаси всички. Мислех си, че след онази случка може би няма да иска да бъде полицай, но стана обратното. Изведнъж го пожела повече от всякога. Искаше да спасява хората. Дори престъпниците.

Гръдният кош на брокерката се надига едва забележимо.

– Имаш предвид обирджията? Старият полицай кима.

– Да. Когато влязохме, навсякъде в апартамента имаше кръв. Синът ми казва, че обирджията ще умре, ако не го открием навреме.

Брокерката вижда мъката, която напира под миглите на полицая, и разбира какво означава това за него. Той стърже с нокти по масата и добавя с принудена формалност в гласа:

– Трябва да ти напомня, че всичко, което кажеш по време на разпита, се записва.

– Разбрано – уверява го брокерката.

– Важно е да си наясно с това. Целият ни разговор ще бъде вписан в протокол, който може да бъде прочетен от други полицаи – настоява той.

– Всички могат да го прочетат. Разбрах.

Старият полицай разгъва внимателно листа, който младият полицай е оставил на масата. Това е рисунка, нарисувана от дете, което или е много талантливо, или абсолютно бездарно, в зависимост от възрастта му. Като че ли изобразява три животни.

– Това познато ли ти е? Както стана ясно, намерихме я във входа.

– Съжалявам – казва брокерката и изглежда, наистина съжалява.

Полицаят се насилва да се усмихне.

– Колегите ми казват, че това са маймуна, жаба и кон. Но според мен прилича повече на жираф, отколкото на кон. Все пак няма опашка! Жирафите нали нямат опашки? Мисля, че е жираф, да.

Брокерката си поема дълбоко дъх и казва каквото жените казват на онези мъже, които не смятат, че липсата им на познания би следвало да бъде пречка за категорични заключения.

– Сигурно си прав.

Истината е, че не мъжът на моста беше причината момчето да поиска да стане полицай. Причината бе тийнейджърката, която седмица по-късно стоеше на същия парапет. Тя не скочи.

Чашата за кафе е захвърлена яростно. Прелита над две бюра, но благодарение на неведомите пътища на центробежната сила по-голямата част от течността остава вътре, докато чашата не се удря в стената с цвят – вече – на капучино.

Двамата полицаи се взират един в друг, единият засрамено, другият изплашено. Старият полицай се казва Джим. Младият полицай, неговият син, се казва Джак. Полицейското управление е твърде малко, за да могат двамата мъже да се избягват, и накрая, както става обикновено, се оказаха бюро до бюро, полускрити зад мониторите си, тъй като полицейската работа в днешно време се състои от десет процента реална полицейска работа и деветдесет процента обяснения какво точно си правил по време на въпросната работа.