Фредрик Бакман - Тревожни хора

Джим е от поколение, което смяташе компютрите за магия, а Джак е от поколение, което винаги ги е приемало за даденост. Когато Джим беше малък, родителите наказваха децата, като ги пращаха в стаите им, а в днешно време ги наказват, като ги карат да излязат оттам. На децата от предходното поколение им се караха, защото не могат да стоят мирно, а на децата от следващото им се карат, защото не се движат. Така че когато пише доклад, Джим натиска решително всеки клавиш докрай, поглежда монитора, за да провери дали клавиатурата не го е измамила, и едва тогава натиска следващия клавиш. Защото Джим не е човек, когото можеш да измамиш току-така. Джак от своя страна пише както всички млади хора, които никога не са живели в свят без интернет. Може да го прави с вързани очи и натиска клавишите толкова леко, че дори от проклета съдебна лаборатория не биха могли да докажат, че ги е докоснал.

Естествено, двамата мъже взаимно се докарват до лудост за всякакви дреболии. Когато търси нещо в интернет, синът казва, че „гугълва“. Когато бащата прави същото, казва: „Ще проверя в Гугъл“. Когато не са на едно мнение, бащата казва: „Четох за това в Гугъл!“. А синът виква: „Човек не ЧЕТЕ в Гугъл, татко, човек ТЪРСИ...“.

Синът не се вбесява, защото баща му не разбира как работят съвременните технологии, а защото баща му почти разбира. Джим например все още не знае как да направи скрийншот, така че когато иска да заснеме екрана, прави снимка с телефона си. Когато иска да заснеме нещо на телефона си, го слага в копирната машина. Последният наистина голям скандал между Джим и Джак се разигра, когато на някой началник на началник му хрумна, че полицията в града трябва да бъде „по-достъпна в социалните медии“ (защото в Стокхолм полицията очевидно винаги е страшно достъпна), и ги помоли да се снимат по време на обикновен работен ден. Така че Джим снима Джак в колата. Със светкавица. Докато Джак караше.

Сега двамата седят един срещу друг в управлението и пишат, все така в асинхрон. Джим е обстоен, Джак е ефективен. Джим разказва история, Джак просто докладва. Джим трие, редактира, мисли и започва отначало, Джак просто трака, все едно всяко нещо на света може да бъде описано по един-единствен начин. Като млад Джим мечтаеше да стане писател. И продължи да го прави още дълги години, докато накрая не започна да мечтае Джак да стане писател. Синовете не могат да разберат това, а бащите се срамуват да го признаят: всъщност не искаме децата ни нито да следват мечтите си, нито да вървят по стъпките ни. Искаме ние да вървим по техните стъпки, докато те следват нашите мечти.

Двамата имат снимка на една и съща жена на бюрата си. Майка на единия, съпруга на другия. На бюрото на Джим има снимка на още една жена, седем години по-голяма от Джак. Рядко говорят за нея, а тя се обажда само когато има нужда от пари. Всяка зима Джим казва с надежда „сестра ти може би ще се прибере за Коледа“, а Джак отговаря: „Да, татко, ще видим“. Синът никога не нарича баща си наивен. Прави го от любов. Раменете на бащата носят невидима тежест, когато всеки път на Бъдни вечер казва „вината не е нейна, Джак, тя е...“, а Джак винаги отговаря: „Болна. Знам, татко. Кака е болна. Искаш ли още една бира?“.

Двамата ги делят толкова много неща, независимо колко близо един до друг живеят. Накрая Джак спря да тича след сестра си. Това е разликата между брат ѝ и баща ѝ. Когато дъщерята беше тийнейджърка, Джим си мислеше, че децата са като хвърчила, затова държеше връвта с всичка сила, но накрая вятърът все пак я отнесе. Тя се откъсна и полетя към небесата. Винаги е трудно да се определи точно кога и къде започва зависимостта, ето защо е лъжа, когато хората казват, че „всичко е под контрол“. Наркотиците са мрак, който ни вдъхва илюзията, че ние решаваме кога да изгаснат светлините, но тази власт никога не е била наша, мракът ни обгръща, когато си поиска. Веднъж преди няколко години Джим разбра, че Джак е използвал всичките си спестявания – тези, с които планираше да си купи апартамент – за да плати за лечение в ексклузивен терапевтичен център. Закара сестра си там, но тя напусна две седмици след това, твърде късно, за да може Джак да си получи парите обратно. Половин година от нея нямаше ни вест, ни кост, след което тя звънна посред нощ, все едно нищо не е станало, и попита Джак дали може да вземе назаем „няколко хиляди“. Каза, че били за самолетен билет, за да се прибере. Джак ѝ прати парите, но тя така и не се появи. Таткото все още тича след хвърчилото, за да не го изгуби от поглед. Това е разликата между баща ѝ и брат ѝ. Следващата Коледа единият ще каже „тя е...“, а другият ще прошепне „знам, татко“ и ще му донесе още една бира.