Фредрик Бакман - Тревожни хора

Разбира се, намират начини да се скарат и за бирата. Джак е един от младите хора, които проявяват любопитство към бири с вкус на грейпфрут, джинджифил, бонбони от бяла ружа и всевъзможни други гадости. Джим иска бира с вкус на бира. Понякога нарича всичко по-засукано „стокхолмска бира“, но не твърде често, разбира се, защото тогава синът толкова се ядосва, че в продължение на няколко седмици се налага Джим сам да си купува проклетата бира. Понякога си мисли, че няма как да разберем дали децата стават коренно различни, въпреки че израстват заедно, или пък именно заради това. Наднича над монитора и се заглежда в пръстите на сина, които се движат по клавиатурата. Малкото полицейско управление в не особено големия им град е доста тихо място. Тук не се случват много неща, не са свикнали със заложнически драми или изобщо с каквито и да е драми. Ето защо Джим знае, че това е големият шанс на Джак да покаже на началниците на какво е способен, какъв полицай може да бъде. Преди да са дошли стокхолмчаните.

Чувството за безсилие натежава на веждите на Джак, неспокойствието го разяжда отвътре. Още откакто влезе пръв в апартамента, е на ръба да избухне. Дълго време се въздържаше, но след последния разпит влезе в кухнята на управлението и се разкрещя:

– Някой от свидетелите ЗНАЕ какво е станало! Някой знае и ни лъже право в лицата! Не схващат ли, че извършителят се крие някъде, докато кръвта му изтича? Как, по дяволите, могат да лъжат полицията, когато някой УМИРА?

Малко след това седна пред компютъра, а Джим не каза и дума. Но когато чашата кафе полетя към стената, не Джак бе човекът, който я хвърли. Защото, макар да е бесен, че не може да спаси живота на извършителя, и да ненавижда факта, че шибаните стокхолмчани скоро ще дойдат и ще му отнемат разследването, това е нищо в сравнение с безсилието, което изпитва бащата, задето не може да помогне на сина си.

Двамата мълчат дълго. Блещят се ту един към друг, ту към клавиатурите си. Накрая Джим казва:

– Извинявай. Ще го изчистя. Просто... разбирам, че това те влудява. Искам просто да знаеш, че... и аз се чувствам така.

И двамата са огледали всеки сантиметър от чертежа на апартамента. Там няма тайни помещения, няма къде да се скрие човек. Джак поглежда първо баща си, после парчетата от чашата кафе зад гърба си и се съгласява тихо:

– Трябва да са му помогнали. Пропускаме нещо. Джим се взира в записките от разпитите.

– Единственото, което можем да направим, е дадем всичко от себе си, момче.

По-лесно е да говориш за работа, когато не намираш думи за другите неща в живота, но казаното за работата се отнася и за останалото, разбира се. Джак си мисли за моста още от началото на заложническата драма. Най-хубавите му сънища са как мъжът не скача, как Джак го спасява. Джим мисли за същия мост. Най-лошите му сънища са как Джак скача вместо мъжа.

– Или един от свидетелите лъже, или пък всички лъжат.

Някой знае къде се крие извършителят – повтаря Джак механично, по-скоро на самия себе си.

Джим наднича към показалците му, които барабанят по бюрото също като тези на майка му след дълга нощ в болницата или в затвора. Минало е твърде дълго време, за да може бащата да пита сина как се чувства, и твърде дълго време, за да може синът да обясни. Твърде дълго е и разстоянието помежду им и може би винаги ще бъде така.

Но когато Джим става тежко от стола, съпроводен от симфонията от пъшкания, характерна за мъжете на неговата възраст, и отива да избърше стената и да събере парчетата от чашата, Джак също се изправя и отива в кухнята. Връща се обратно с две чаши. Не защото самият той пие кафе, а защото разбира, че за баща му понякога е от значение да не пие сам.

– Не трябваше да се бъркам в разпита ти, момче – казва Джим тихо.

– Няма проблем, баща ми – отговаря Джак.

Никой от тях не мисли това, което казва. Лъжем хората, които обичаме. Двамата отново се навеждат над клавиатурите си, преписват на чисто всички разпити и след това ги прочитат още веднъж, търсейки следи.

Прави са и двамата. Свидетелите не казват истината. Или поне не цялата. И поне не всички.

Разпит на свидетел

Дата: 30 декември

Име на свидетеля: Лондон

Джак:По-удобно ще ти е, ако седнеш на стола, вместо на пода.

Лондон:Да нямаш перде на очите? Нали виждаш, че кабелът на зарядното не стига до стола?

Джак:Разбира се, изключено е просто да преместиш стола.

Лондон: А?