Фредрик Бакман - Тревожни хора

Лондон:Ами връчи ми бележка, на която пишеше

„Дай ми шест хиляди и петстотин“. Кой, по дяволите, обира БАНКА заради шест хиляди и петстотин крони? Ако обираш банка, поискай десет милиона. Ако искаш точно шест хиляди и петстотин, явно имаш някаква адски конкретна причина. Нали?

Джак:Признавам, че не се бях замислил за това.

Лондон:Трябва да мислиш повече, за това замислял ли си се?

Джак:Ще направя каквото мога. Мога ли да те помоля да погледнеш този лист и да ми кажеш какво мислиш?

Лондон:Това тук? Прилича на детска рисунка. Какво изобщо представлява?

Джак:Мисля, че това са маймуна, жаба и кон.

Лондон:Кон, ама друг път. Това е лос!

Джак:Така ли мислиш? Колегите ми предполагат, че е или кон, или жираф.

Лондон:Чакай. Получих известие.

Джак:Не, трябва да се съсредоточиш, Лондон. Мислиш, че е лос, така ли? Ало? Остави телефона и отговори на въпроса!

Лондон:Йес!

Джак:Моля?

Лондон:Най-накрая! НАЙ-НАКРАЯ!

Джак:Не разбирам.

Лондон:Разделят се!

Истината? Истината е, че обирджията беше зрял човек. Няма по-показателно за личността на един обирджия описание от това. Ужасното на това да пораснем и да станем зрели хора, е прозрението, че на абсолютно никого не му пука за нас. Налага ни се да разберем как работи светът и да се справяме с всичко сами. Да работим, да плащаме сметки, да използваме конец за зъби, да тръгваме навреме за срещи, да чакаме на опашка и да попълваме формуляри, да опъваме кабели и да сглобяваме мебели, да сменяме гумите на колата, да зареждаме телефона си, да изключваме кафеварката и да не забравяме да запишем децата на плуване. Отваряме очи сутринта, а животът само чака да ни зарине с нова лавина от „Помни!“ и „Не забравяй!“. Не можем да мислим, не можем да дишаме, просто се събуждаме и започваме да си проправяме път през купчината, защото утре ще има нова. Понякога се оглеждаме, на работното си място или на родителска среща, или на улицата, и с ужас осъзнаваме, че всички останали сякаш знаят точно какво правят. Явно само ние се преструваме. Другите следят, смогват и имат сили за всичко. Децата на другите могат да плуват.

Но ние не сме готови да бъдем зрели хора. Трябвало е да ни спрат навреме.

Истината? Истината е, че когато обирджията изхвърча на улицата, по тротоара вървеше полицай. По-късно щеше да се окаже, че към този момент полицията още не е издирвала никакъв обирджия, тъй като сигналът още не беше подаден, понеже двайсетгодишната Лондон и служителят в спешната телефонна централа бяха твърде заети да се чувстват взаимно оскърбени от другия. (Лондон съобщи за обир, а операторът поиска да знае „Къде?“, при което Лондон му даде адреса на банката, а операторът се зачуди:

„Това не е ли безкасова банка, какво ще ѝ крадат?“, при което Лондон каза „Да, нали?“, а операторът попита „Нали какво?“, при което Лондон изръмжа „Какво нали какво ?“, а операторът отвърна хапливо „ТИ първа каза нали !“, при което Лондон викна „Не, ТИ каза...“, след това комуникацията много рязко се разпадна.) Впоследствие щеше да се окаже, че полицаят, който вървеше по улицата, в действителност дори не беше полицай, а служител на местното предприятие за контрол на паркирането. И разбира се, ако не беше толкова стресиран и разконцентриран, обирджията щеше да побегне в друга посока. Тогава историята щеше да бъде значително по-кратка.

Но вместо това обирджията хукна през първата отворена врата, която видя. Тя водеше към стълбище, а когато си в долния край на едно стълбище, нямаш особено голям избор, освен да тръгнеш нагоре. На последния етаж имаше широко зейнала врата на апартамент и обирджията нахълта вътре, потейки и задъхвайки се. Маската се беше разкривила, така че виждаше само с едното око. Едва сега забеляза, че антрето е пълно с обувки, а апартаментът е пълен с хора без обувки. Една жена видя пистолета и се разкрещя: „Боже господи, обират ни!“. В същото време обирджията чу някой да тича по стълбите, и прие за даденост, че това е полицай (всъщност беше куриер), и поради липса на алтернативи затвори вратата и размаха пистолета:

– НЕ... НЕ, ТОВА НЕ Е ОБИР... АЗ ПРОСТО... – провикна се, но после се поправи запъхтяно: – ТОЕСТ ТРЯБВАШЕ ДА БЪДЕ ОБИР! НО НЯМАШЕ ДА ОБИРАМ ВАС! СЕГА ОБАЧЕ СТЕ ПО-СКОРО ЗАЛОЖНИЦИ! ИЗВИНЯВАМ СЕ ЗА КОЕТО! ДЕНЯТ МИ ТРЪГНА МАЛКО СЛОЖНО!