Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Това не знам, не – призна Джим. Джак въздъхна.

– Цял живот си бил полицай, баща ми, трябва да имаш опит с нещо подобно?

Джим, разбира се, опита да си даде вид, че да, абсолютно, имаше опит, тъй като бащите искаме да учим синовете си на разни неща, защото в секундата, в която вече не сме в състояние да го правим, те спират да бъдат наша отговорност, а ние се превръщаме в тяхна. Така че бащата се прокашля, обърна се настрани и извади телефона си. Остана така доста дълго време, като се надяваше Джак да не го пита какво прави. Това, естествено, не стана.

– Баща ми... – каза Джак, гледайки през рамото му.

– Ммм – каза Джим.

– Ти сериозно ли гугълваш „Какво се прави при заложническа криза“?

– Може би да.

Джак изстена и подпря длани на коленете си. Знаеше какво ще кажат началниците му и началниците на началниците му, когато им се обадеха след малко. Това бяха найпротивните думи, за които можеше да се сети: „Дали да не се обадим в Стокхолм и да помолим за помощ?“. Да, помисли си Джак, не дай си боже някога да свършим нещо сами в този град. Погледна нагоре към балкона на апартамента, където се намираше обирджията. Изруга. Трябваше просто да започне отнякъде, да установи контакт по някакъв начин.

– Татко? – въздъхна той накрая.

– Да, момче? – каза Джим.

– Какво пише в Гугъл?

Джим прочете на глас, че като начало човек трябвало да разбере кой е похитителят. И какво иска.

Окей. Обирджия обира банка. Помислете за това.

То, разбира се, няма нищо общо с теб. Също както и мъжът, който скача от мост. Защото ти си обикновен, свестен човек и никога не би обрал банка. Чисто и просто има някои неща, които на всички нормални хора им е ясно, че не бива да правят при каквито и да е обстоятелства. Не бива да лъжат, да крадат, да убиват, да замерят птици с камъни. Можем да се съгласим с това.

Е, лебедите може би правят изключение, защото могат да бъдат истински пасивно агресивни задници. Но ако оставим лебедите настрана, човек не бива да хвърля камъни по птици. И не бива да лъже. Или... може и да лъже, понякога даже трябва да го прави, например когато детето му го попита: „Защо мирише на сладки? СЛАДКИ ЛИ ЯДЕШ?“. Но във всеки случай не бива да краде и да убива, с това можем да се съгласим.

Или, така де, във всеки случай не бива да се убиват хора. Най-често не бива да се убиват и лебеди дори ако са задници, но е позволено да се убиват животни, ако имат рога и живеят в гората. Или ако са бекон. Но никога не бива да се убиват хора.

Освен ако не са Хитлер. Може да убиеш Хитлер, ако имаш машина на времето и ти се удаде възможност. Все пак би трябвало да е позволено да убиеш някого, за да спасиш милиони и да предотвратиш световна война, това на всички им е ясно. Но в такъв случай колко души трябва да спасиш, за да е оправдано убийството? Един милион? Сто и петдесет? Двама? Един? Нито един? Разбира се, нямаш точен отговор, защото никой няма.

Така че нека да вземем по-прост пример: може ли да се краде? Не, не може. Тук сме съгласни. Освен ако не откраднеш нечие сърце, това е романтично. Или ако крадеш хармониките на хората, които свирят на хармоника по купони, това е общественополезно. Или ако откраднеш нещо малко, ако наистина ти се налага. Тогава е окей. Но в такъв случай може ли да откраднеш нещо малко по-голямо? И кой определя големината? Ако наистина трябва да откраднеш нещо, колко точно трябва да „трябва“, за да можеш да откраднеш нещо наистина сериозно? Ако например знаеш, че наистина трябва и че никой няма да бъде наранен: тогава може ли да ограбиш банка?

Не, дори тогава не бива да го правиш. Вероятно си прав. Ти никога не би обрал банка и нямаш нищо общо с обирджията.

Освен може би страха. Може би се е случвало наистина да те е страх. Случвало се е и на обирджията. Може би защото обирджията е родител на малко дете и съответно има доста опит със страха. Може би ти също имаш деца, тогава знаеш какво е да те е страх през цялото време. Страх, че не знаеш всичко, че не можеш всичко, че няма да се справиш с всичко. Накрая до такава степен свикваме с усещането, че сме се провалили, че всеки път, когато не разочароваме децата си, тайно сме шокирани. Възможно е някои деца да го знаят. Затова от време на време правят дребни неща в найчудновати ситуации, за да ни помогнат да си поемем дъх. Точно, ама точно колкото да ни спасят от удавяне.

Ето защо, когато обирджията излезе навън сутринта, без да осъзнава, носеше рисунката на жабата, маймуната и лоса в джоба на якето си. Момиченцето, което я нарисува, я сложи там. То има по-голяма сестра и двете би трябвало да се карат така, както сестрите винаги се карат, само че почти никога не го правят. Малката може да си играе в стаята на голямата, без голямата да ѝ се развика. Голямата може да има вещи, които обича, без да се страхува, че малката нарочно ще ги счупи. Родителите им все си шептяха „не ги заслужаваме“, когато момичетата бяха съвсем малки. И имаха право.