Фредрик Бакман - Тревожни хора

Не.

Защото обирджията чу следното: „Хайде сега, не прави сцена. Не създавай хаос. Заради децата!“. И не го направи, не искаше да бъде такъв родител, просто се изнесе от апартамента, напусна работа, затвори очи и прехапа бузи. Заради децата. Може би и ти би направил така. Веднъж жабката каза, че е чула един възрастен в автобуса да казва, че „любовта боли“, а маймунката отвърна, че може би затова хората рисуват сърцата със заострен край. Как да им обясниш развода след нещо такова? Как да им разкажеш за изневярата? Как да го направиш, без да ги превърнеш в малки циници? Влюбването е вълшебно, романтично, гръмотевично. Но влюбването и любовта са две различни неща. Нали? И така трябва да бъде. Никой не би смогнал да си стои влюбен постоянно, година след година. Когато е влюбен, човек не може да мисли за нищо друго, забравя приятелите си, работата си, обяда си. Ако бяхме влюбени през цялото време, щяхме да умрем от глад. Любовта е да си влюбен... само понякога. За да можеш да бъдеш с всичкия си през останалото време. Проблемът е, че всичко е относително, щастието се основава на очаквания, а сега имаме и интернет. Целият свят непрестанно ни пита: „А твоят живот перфектен ли е? Какво? Ами сега? Перфектен ли е ТАКА? Ако не, трябва да промениш нещо!“.

Разбира се, истината е, че ако хората действително бяха толкова щастливи, колкото изглеждат по интернет, то в интернет нямаше да има толкова много проклето съдържание, защото никой човек, който има страхотен ден, не прекарва половината от него в това да се снима. Всеки може да подхранва мита за себе си, ако разполага с достатъчно тор. Така че ако тревата изглежда по-зелена от другата страна на оградата, това вероятно се дължи на факта, че в градината на съседа е пълно с лайна. Но това няма значение, защото вече сме се научили да настояваме всеки ден да бъде специален. Всеки ден.

Изведнъж се оказва, че живеем едни до други, а не заедно. Един от нас може да живее удивително дълго с вярата, че бракът ни е добър. Или поне не по-лош от останалите. Поне приемлив. Но в един момент става ясно, че другият е искал повече, че не е достатъчно само да се справяме с деня. Работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, работим и се прибираме вкъщи, опитваме се да угодим на всички и на двете места. А после разбираме, че през това време партньорът ни и шефът ни са си угаждали взаимно.

„Да се обичаме, докато смъртта ни раздели“, не казахме ли така? Не си ли го обещахме? Или съм запомнил грешно?

„Или поне докато на един от нас му омръзне.“ Може би сме си казали това?

Сега маймунката, жабката, единият родител и шефът живеят в апартамента, докато родителят обирджия не живее никъде. Апартаментът беше на името на другия родител, а родителят обирджия не искаше да прави сцени. Да създава хаос. Но не е твърде лесно да се намери жилище в тази част на града или където и да е, когато нямаш работа или спестявания. Когато имаш брак и деца и живот, не се редиш на опашката за апартаменти, защото не си представяш, че можеш да загубиш всичко за един следобед. Най-ужасното на разводите не е, че карат хората да се чувстват, сякаш времето, което са вложили в брака, е пропиляно, ами това, че ги лишава от всичките им планове за бъдещето.

Разбира се, от банката казаха, че за закупуване на жилище и дума не може да става, тъй като кой би дал заем на човек, който няма пари? Заеми се дават само на хора, които всъщност не се нуждаят от заем. Но тогава къде да живееш?

„Под наем“, казаха от банката. Но за да наемеш апартамент в града, при положение че нямаш работа, трябва да оставиш депозит в размер на няколко наема. А когато се изнесеш, ти изплащат депозита обратно, така че не е много ясно каква е ползата от цялата работа.

После пристигна писмо от адвокат. В него пишеше, че другият родител на маймунката и жабката е решил да подаде молба за самостоятелно попечителство над децата, защото „настоящата ситуация, в която един от попечителите им няма жилище и приходи, не е устойчива, все пак трябва да мислим за децата“. Сякаш родителите без жилище и приходи мислят за нещо друго, освен за децата си.

Другият родител прати на родителя обирджия писмо, в което пишеше: „Трябва да си вземеш нещата“. Това, разбира се, означава да вземеш нещата, които другият родител и бившият ти шеф – след като са си присвоили всичко хубаво – са решили, че са за боклука и не им трябват. Нещата са в мазето, така че как да постъпиш? Може би да отидеш там късно вечерта, за да не засечеш някой съсед и да се срамуваш? Същевременно с това осъзнаваш, че нямаш къде да ги занесеш. Нямаш дори къде да спиш, а навън започва да става студено, затова оставаш в мазето.