Фредрик Бакман - Тревожни хора

Така че какво правиш? Бориш се. Надяваш се да е достатъчно. После получаваш ново заплашително писмо от онзи адвокат. Не знаеш какво да правиш, към кого да се обърнеш, не искаш да правиш сцени. Сутрин тичаш, за да хванеш автобуса, и си мислиш, че дъщерите ти не забелязват как се чувстваш, но те го правят. Виждаш в очите им, че искат да продават коледни вестници и да ти дадат всички пари. След като ги завеждаш до училище, свиваш в една уличка, сядаш на тротоара и плачеш, защото не спираш да си мислиш: „Не трябваше да ме обичат толкова“.

Цял живот си си обещавал, че ще се справиш с всичко. Че няма да създаваш хаос. Няма да ти се налага да молиш за помощ. Но идват празници и изстрадваш Бъдни вечер в самотно отчаяние, защото момичетата ще са с теб на Нова година. На трийсети декември слагаш поредното писмо от адвоката, който иска да ти ги отнеме, в джоба на якето си заедно с писмото от хазаина, в което пише, че ако не си платиш наема днес, ще те изхвърлят. Точно в този момент не е нужно много, за да се пречупиш. Една-единствена много лоша идея стига. Поглеждаш пистолета играчка, който прилича на истински. Правиш дупки в черна шапка и я слагаш на лицето си, отиваш в банката, която не е пожелала да ти даде пари, защото нямаш пари, и си мислиш как просто ще поискаш шест хиляди и петстотин за наема и веднага щом получиш заплата, ще ги върнеш. „Как точно?“, вероятно би попитал някой по-организиран човек, но... ами... може би не си помислил за това? Може би си си представял, че ще се върнеш в банката, със същата маска и същия пистолет, и ще ги принудиш да вземат парите? Защото имаш нужда само от един месец. Имаш нужда от една-единствена възможност, за да подредиш всичко.

Но после се оказва, че проклетият пистолет играчка, който прилича на истински, всъщност прилича на истински, защото е истински. И във входа се носи рисунка на лос, жаба и маймуна, а килимът в апартамента на последния етаж е покрит с кръв.

Не така трябваше да се развие животът.

Не беше бомба.

Беше кутия с коледни лампички, които един от съседите беше окачил на балкона си. Всъщност възнамеряваше да ги остави там и за Нова година, но се скара със съпругата си, която каза: „Това са прекалено много лампи, не мислиш ли? И защо не можем да имаме обикновени бели лампички като всички останали? Трябва ли да мигат в различни цветове, все едно сме отворили публичен дом?“. Той измърмори в отговор: „Ти в какви публични домове си била, че са имали мигащи лампички?“, а тя вдигна вежда и изведнъж пожела да узнае „а ТИ в какви публични домове си бил, тъй като очевидно знаеш ТОЧНО как изглеждат...“, така че караницата приключи, като той отиде на балкона и свали проклетите лампички. Но го домързя да мъкне кутията до мазето, затова я остави във входа, пред вратата на апартамента. После двамата със съпругата му отидоха при родителите ѝ, за да празнуват Нова година и да се карат за публични домове. Кутията остана пред вратата, един етаж по-долу от апартамента, където впоследствие се разигра заложническа драма. Когато куриерът от началото на историята, който най-спокойно се качваше по стълбите, изведнъж видя въоръжения обирджия да влиза в един апартамент, веднага хукна обратно, при което взе че се спъна в кутията, а кабелите се разпиляха навън.

Не приличаше на бомба, определено. Приличаше на обърната кутия с коледно осветление. От публичен дом. Но в защита на Джим трябва да кажем, че е възможно да е приличало на нещо, което би могло да бъде бомба, ако човек само е чувал да се говори за бомби, но никога не е виждал истинска бомба. Нито пък публичен дом. Малко като човек, който много се страхува от змии, и докато седи на тоалетната, усети лек полъх по дупето и веднага си каже: „ЗМИЯ!“. Това, разбира се, не е логично и разумно, но ако фобиите бяха логични и разумни, нямаше да се наричат фобии. Джим изпитваше значително повече страх от бомби, отколкото от коледно осветление, и в такива случаи понякога се случва мозъкът и очите да са на различно мнение.

И така, двамата полицаи стояха долу на улицата, Джим беше потърсил съвет в Гугъл, а Джак се беше обадил на собственика на апартамента със заложниците, за да добие представа колко души би могло да има вътре. Собственикът се оказа млада майка от съвсем друг град, която обясни, че е наследила апартамента и отдавна не била ходила там. Не знаеше подробности за огледа, брокерката се грижела за тези неща. След това Джак се обади в полицейското управление, за да говори с жената от кафенето, която беше омъжена за куриера, който пръв бе подал сигнал за станалото. За жалост, Джак не научи кой знае колко повече, освен че обирджията бил „Маскиран и много дребен! Или не много дребен, ами нормално дребен! Може би по-скоро нормален, отколкото дребен! Колко е... нормалното?“. Въз основа на тази оскъдна информация Джак се опита да състави план, но не успя, защото му се обади началникът, и тъй като Джак нямаше план, който да представи на мига, началникът се обади на своя началник и на началника на началника си и накрая всички началници – съвсем предвидимо – решиха, че най-добре би било, ако веднага се обадят в Стокхолм, нали така? Всички се съгласиха с изключение, разбира се, на Джак, който искаше поне веднъж в живота си да се справи с нещо сам.