Фредрик Бакман - Тревожни хора

Предложи на началниците да разрешат на него и Джим да влязат във входа, да се качат до апартамента и да проверят дали не могат да се свържат с обирджията. Макар и скептично, началниците се съгласиха, тъй като Джак чисто и просто беше от полицаите, на които другите полицаи се доверяват. Джим обаче стоеше съвсем наблизо и чу как един от началниците вика по телефона: „Трябва да сте изключително предпазливи, във входа може да има взривни вещества или нещо такова, може би не става дума за заложническа криза, а за терористична атака! Забелязали ли сте съмнителни сакове? Или бради?“. Джак не обърна внимание на това, защото беше твърде млад. Но Джим обърна много голямо внимание, защото беше баща.

Асансьорът не работеше, така че с Джак се качиха по стълбите, като по пътя звъннаха на всички звънци, за да проверят дали в сградата не са останали хора. Но нямаше никого, защото един ден преди Нова година тези, които трябваше да работят, работеха, тези, които не трябваше да работят, си имаха по-добра работа, отколкото да висят вкъщи, а тези, които нямаха по-добра работа, все пак бяха чули сирените, бяха видели полицаите и журналистите от балконите си и бяха излезли на улицата, за да разберат какво става. (Някои от тях, между другото, се страхуваха най-много да не би в къщата да има змия, защото по интернет наскоро бе плъзнал слух, че в съседния град са открили змия в нечия тоалетна. Това дава представа колко малко вероятна изглеждаше възможността по тези краища да се разиграе заложническа драма.)

Когато Джак и Джим се качиха на етажа с кутията и кабелите, Джим подскочи толкова изплашено, че се сецна (трябва да се отбележи, че в днешно време гърбът на Джим се сецваше на същото място дори при неочаквана кихавица, но все пак). Той дръпна здраво Джак и просъска:

– БОМБА!

Джак завъртя очи така, както само синовете могат, и каза:

– Това не е бомба.

– Откъде знаеш? – попита Джим.

– Бомбите не изглеждат така – каза Джак.

– Може би този, който е направил бомбата, иска да си мислиш така?

– Баща ми, стегни се, това не е...

Ако ставаше дума за който и да е друг колега, Джим би го оставил да се качи нагоре по стълбите. Може би затова някои твърдят, че е лоша идея бащи и синове да работят заедно. Защото вместо това Джим каза:

– Не. Ще се обадя на стокхолмчаните. Джак така и не му го прости.

Началниците и началниците на началниците и който там стоеше над тях в йерархията и се разпореждаше, веднага разпоредиха двамата полицаи да се върнат на улицата и да изчакат подкрепление. Разбира се, не беше много лесно да се намери подкрепление дори в големите градове, защото кой, по дяволите, обира банка един ден преди Нова година? И кой, по дяволите, взима заложници по време на оглед на апартамент? „И кой, по дяволите, прави оглед един ден преди Нова год...“, зачуди се един от началниците и разговорът по радиостанцията продължи горе-долу в същия дух. После един специален парламентьор, стокхолмчанин, се обади на Джак по телефона и съобщи, че ще поеме целия случай. В момента пътувал с колата, бил на няколко часа от тях и на Джак трябвало да му е ясно, че през това време от него се очаква единствено „да контролира ситуацията“. Парламентьорът говореше на диалект, който очевидно не беше стокхолмски, но това нямаше значение, защото за Джим и Джак да си „стокхолмчанин“, беше по-скоро въпрос на поведение, отколкото на произход. „Не всички идиоти са стокхолмчани, но всички стокхолмчани са идиоти“, казваха често в управлението. Което, разбира се, беше дълбоко несправедливо. Защото човек може да спре да бъде идиот, но не може да спре да бъде стокхолмчанин.

След разговора с парламентьора Джак беше по-ядосан, отколкото след последния си разговор с клиентския център на интернет доставчика си. Джим, от своя страна, се чувстваше виновен, задето на сина му нямаше да му се удаде шанс сам да залови обирджията. В резултат на това всичките им решения до края на деня щяха да бъдат ръководени от емоциите им.

– Извинявай, момче, не исках да... – започна Джим посърнало, но не знаеше как да завърши изречението, без да признае, че ако ставаше дума за което и да е друго момче, той също би сметнал, че онова едва ли е бомба.

Но човек не поема рискове, ако момчето е неговото момче.

– Не сега, татко! – отговори Джак кисело, защото отново разговаряше по телефона с началника на началника.

– Какво искаш да направя? – попита Джим, защото имаше нужда да имат нужда от него.

– Като начало можеш да опиташ да се свържеш със съседите от горните етажи, до които така и не стигнахме заради теб и твоята „бомба“, за да сме сигурни, че цялата сграда е празна! – сопна се Джак.