Фредрик Бакман - Тревожни хора

В друго мазе, което някой съсед е забравил да заключи, намираш кашон, пълен с одеяла. Вземаш ги назаем, за да не измръзнеш. Под одеялата по някаква причина има пистолет играчка и ти заспиваш с пистолета в ръка, защото си мислиш, че ако през нощта се появи някой откачен крадец, ще можеш да го изплашиш с него. После плачеш, защото осъзнаваш, че самият ти си откаченият крадец.

На следващата сутрин връщаш одеялата, но задържаш пистолета играчка, защото не знаеш къде ще спиш довечера, и може и да ти потрябва. Това продължава една седмица.

Може би не знаеш какво точно е чувството, но сигурно и на теб ти се е случвало да се погледнеш в огледалото и да си помислиш: „Не така трябваше да се развие животът“. Това може да изплаши човек до смърт. Така че една сутрин може би правиш нещо отчаяно. Е, не ти , разбира се, ти сигурно би постъпил по съвсем различен начин. Като да се запознаеш със закона и правата си, да наемеш адвокат и да отидеш в съда. А може би не. Може би не би искал да правиш сцени пред дъщерите си и да бъдеш родител, който създава хаос. Може би щеше да си помислиш: „Само да ми се удаде шанс, ще намеря начин да разреша ситуацията, без да ги натъжавам“.

И когато съвсем близо до дома на маймунката и жабката, току до моста, се появява малък апартамент, който можеш да наемеш на черно от трета или четвърта ръка за шест хиляди и петстотин на месец, си казваш: „Ако разполагам с един месец, може би ще си намеря работа, тогава няма да могат да ми отнемат децата, само да имам къде да живея“. И изпразваш банковата си сметка, продаваш всичко, което притежаваш, събираш за един наем и трийсет нощи поред лежиш буден и се чудиш как да събереш за още един. Но не успяваш.

В такъв случай трябва да се обърнеш към властите, да. Но може би стоиш пред вратата и си мислиш за майка си и какъв беше въздухът вътре, когато седеше на дървена пейка с номерче в ръка, спомняш си какви лъжи може да изрече едно дете заради родителите си. И не успяваш да събереш сили да прекрачиш прага. Най-идиотската заблуда на хората, които имат всичко, относно хората, които нямат нищо, е, че нямащите не молят за помощ от гордост. Това рядко е така.

Зависимите могат да лъжат, но не толкова добре, колкото децата си. Дъщерите и синовете са тези, които се научават да измислят оправдания, никога твърде гръмки или неправдоподобни, ами достатъчно битови, така че никой да не провери дали са верни. Детето на зависим няма да каже, че кучето му е изяло домашното, а просто че си е забравило раницата вкъщи. Мама не е пропуснала родителската среща, защото са я отвлекли нинджи, а защото е трябвало да работи извънредно. Детето не помни каква точно е длъжността ѝ. Тя е по заместване. Прави каквото може, за да ги осигурява, когато татко го няма. Детето се научава как да разказва това по такъв начин, че да не му задават последващи въпроси. Научава се, че лелките от социалните власти могат да му отнемат мама, ако разберат, че е запалила предишния им апартамент, като е заспала с цигара в ръката, или че е откраднала коледна шунка от магазина за хранителни стоки. Затова лъже, когато идва охраната. Взима шунката и признава: „Аз я откраднах“. Никой не вика полиция заради дете, не и по Коледа. Така че то се прибира у дома гладно, но не и само.

Ако ти беше такова дете, а после такъв възрастен и на свой ред се сдобиеше с деца, никога не би искал да ги подложиш на нещо такова. Обещаваш си, че в никакъв случай няма да им се налага да стават толкова добри лъжци. Затова не отиваш при властите, защото се страхуваш, че ще ти отнемат момичетата. Приемаш развода и не се бориш нито за работата си, нито за апартамента, защото не искаш момичетата да имат родители, които са във война. Опитваш да се справиш с всичко сам и накрая изваждаш късмет: противно на всички очаквания си намираш работа. Със заплатата не може да се живее, но може да се оцелее, поне за кратко. Това е всичко, от което се нуждаеш – възможност. Но ти казват, че „задържат“ първата ти заплата, което означава, че ще я получиш чак когато си работил там два месеца, сякаш не знаят, че именно първият месец е месецът, когато човек най-много се нуждае от пари.

Отиваш в банката и ги умоляваш за заем, за да можеш да работиш, без да ти плащат, но от банката казват, че няма как да стане, защото не си на постоянен договор. Могат да те изритат, когато си поискат. Тогава банката как ще си получи парите? Та ти нямаш такива! Опитваш се да обясниш, че ако имаше пари, нямаше да ти се налага да теглиш заем, но от банката изобщо не схващат тази логика.