Фредрик Бакман - Тревожни хора

Сега след развода, в дните, когато сестрите живеят при единия си родител, сутрин слушат новините в колата. Днес по новините говорят за другия им родител, но те още не знаят.

В дните, когато живеят при родителя обирджия, се возят с автобус. Обичат да го правят и през целия път си измислят истории за непознатите хора, които седят пред тях: този там може би е пожарникар, предполага родителят. Онази жена може би е извънземна, казва малката дъщеря. После идва ред на голямата и тя казва НА ВИСОК ГЛАС: „Онзи човек може би е издирван за убийство и има човешка глава в раницата си, кой знае?“. Тогава на лелките от околните седалки им става толкова неловко, че сестрите започват да се кискат, докато не останат без дъх, а родителят трябва да гледа сериозно и да се преструва пред лелките, че не, това изобщо не е забавно.

Почти винаги закъсняват на път за спирката и когато се затичат по моста, а автобусът спре в другия край, момичетата се размиват и почват да викат: „Лосът идва! Лосът идва!“. Защото краката на родителя обирджия са твърде дълги в сравнение с тялото и отстрани изглежда смешно, когато тича. Родителят не го знаеше, преди да се родят момичетата, понеже децата възприемат физическите пропорции на възрастните по по-различен начин – може би защото винаги ни гледат изотдолу, а това е възможно най-лошият ъгъл. Ето защо хитроумните малки тролчета толкова ги бива да ни тормозят. Имат достъп до всичко наше, и най-крехкото. И въпреки това им прощаваме постоянно и какво ли не.

Защото най-странното на това да си родител, не само родител обирджия, ами изобщо, е това, че децата винаги те обичат, независимо какъв си. Поразително дълго продължават да бъдат неспособни да повярват, че родителите им всъщност не са супер умни, адски забавни и безсмъртни. Може би това е биологична функция – до определена възраст децата ни обичат безусловно и безразсъдно поради една-единствена причина: ние сме техни. Добра работа е свършила биологията, трябва да ѝ се признае.

Родителят обирджия никога не нарича дъщерите си с истинските им имена. Докато не започне да принадлежи на някого другиго, човек обикновено не обръща внимание, че тъкмо ние, които сме дали имената на децата си, ги използваме най-рядко. Обичаме да им измисляме галени имена, защото любовта изисква дума за тях, която да е само наша. Ето защо родителят обирджия нарича дъщерите си според усещането, което майка им изпита, когато те започнаха да ритат в корема ѝ преди шест и осем години. Едната като че подскачаше там вътре, а другата като че се катереше. Жабка. Маймунка. И лос, който би направил всичко за тях. Дори нещо съвършено идиотско. Може би и по това си приличате въпреки всичко. Сигурно и ти имаш човек в живота си, заради когото би бил идиот.

Но все пак никога не би обрал банка. Естествено, че не. Но може би си бил влюбен? Почти на всички се е случвало. Човек може да направи страшни тъпотии от любов. Може да се ожени например. Да има деца, да води семеен живот и да има щастлив брак. Или поне така да си мисли. Може би не щастлив, но приемлив. Приемлив брак. В крайна сметка кой може да бъде щастлив непрекъснато? Как да стане това? През повечето време човек е зает просто да се справи с деня си. Сигурно и ти си имал такива дни. Може би ако човек се справи с достатъчно от тях и една сутрин погледне през рамо, ще открие, че е сам, а партньорът му е свърнал някъде по пътя. Може би ще открие лъжа. Така стана с обирджията. Разкрита бе изневяра и дори никой да не ти е изневерявал, сигурно можеш да си представиш какъв би могъл да бъде ефектът от нещо такова.

Особено ако не става дума за единична изневяра, ами за афера, продължила дълго време. Това означава, че не просто са те предали, ами са те измамили. Партньорът ти може би може да ти изневери, като просто не помисли за теб в даден момент, но аферата е нещо, което се планира. Може би най-много болка причиняват милионите следи, които никога не си забелязал. Може би ще бъдеш още по-съкрушен, ако няма добро обяснение. Може би ти би могъл да разбереш, ако ставаше дума за самота или копнеж, ако ти кажат: „Ти все работиш и не ни остава време един за друг“. Но ако обяснението е „ммм, ами, в интерес на истината, изневерих ти с шефа ти“, сигурно е по-трудно. Защото тогава причината да полагаш толкова много извънреден труд след края на работното време, в действителност се превръща и в причината вече да нямаш брак. А когато отидеш на работа в понеделника след раздялата, шефът казва: „Мм, ами, разбира се, това е неловко за всички замесени... така че... може би най-лесно ще е просто вече да не работиш тук?“. В петък си бил женен и с работа, в понеделник си без покрив над главата и безработен. Какво да правиш? Да наемеш адвокат? Да съдиш някого?