Фредрик Бакман - Тревожни хора

Обирджията имаше право. Не че трябва да се защитават обирджиите, но човек може да има лош ден на работа. С ръка на сърцето: кой от нас никога не е искал да извади пистолет, след като е разговарял с някой двайсетгодишен?

Две минути по-късно улицата пред сградата гъмжеше от репортери и камери, а след тях пристигна и полицията. Това, че повечето журналисти се появиха преди повечето полицаи, не е непременно показателно за компетентността на съответните гилдии. В случая по-скоро полицаите имаха и друга важна работа, докато журналистите имаха повече време да преглеждат социалните мрежи, а младата и неприятна жена от банката, която не беше банка, очевидно се изразяваше по-красноречиво по Туитър, отколкото по телефона. Беше съобщила в интернет, че през прозореца на банката е видяла как обирджията изтичва в къщата от другата страна на улицата. Полицаите от своя страна разбраха за това едва след като куриерът, който бе видял обирджията на стълбите, се обади на жена си, която по случайност работеше в кафенето срещу полицейското управление. Тя изтича бързо навън, пресече улицата и съобщи, че човек, вероятно мъж, с предмет в ръка, вероятно пистолет, и маска на лицето, вероятно балаклава, е нахлул по време на оглед на апартамент и се е заключил вътре заедно с брокерката и всички посетители. Ето как банковият обирджия не сполучи с банковия обир, но вместо това сполучи със заложническа драма.

Животът невинаги се развива така, както планираме.

Докато затваряше вратата на апартамента, от джоба на обирджията изпадна лист хартия, който полетя към стълбите. Това беше рисунка, нарисувана от дете. Изобразяваше маймуна, жаба и лос.

Не кон и определено не жираф. А лос. Това беше важно. Защото макар двайсетгодишните да могат да грешат за много неща (а ние, които не сме на двайсет, можем единодушно да заявим, че повечето двайсетгодишни грешат толкова често, че голяма част от тях биха имали едва двайсет и пет процента шанс да отговорят правилно, ако им бъде зададен въпрос с два възможни отговора), то точно това двайсетгодишно момиче всъщност беше право за едно: нормалните банкови обирджии искат големи и кръгли суми. На всеки би могло да му хрумне да нахълта в банка и да извика: „Дайте ми десет милиона, иначе ще стрелям!“. Но ако изнервен, въоръжен човек влезе и поиска точно шест хиляди и петстотин крони, значи си има причина.

Или две.

Казват, че Бог се смее на хората, които си правят планове. Но очевидно така и не сме си научили урока.

Мъжът на моста отпреди десет години и обирджията, взел заложници, не са свързани. Никога дори не са се срещали. Единственото общо помежду им е моралният риск. Това е банкерски израз, разбира се: „морален риск“. Наложило се е някой да измисли тази фраза, за да опише как функционира финансовият пазар, защото за нас е толкова очевидно, че банките са неморални, че не е достатъчно просто да ги наречем „неморални“. Имало е нужда от термин, който пояснява, че е толкова малко вероятно една банка да действа морално, че се счита за риск, ако изобщо опита. Мъжът на моста даде парите си на банка, която обещаваше да прави „сигурни инвестиции“, тъй като по онова време всички инвестиции бяха сигурни. После мъжът реши да използва сигурните инвестиции като гаранция, за да изтегли няколко заема, след което продължи да тегли нови заеми, за да плаща старите заеми. „Всички правят така“, казаха от банката, а мъжът си помисли: „Те сигурно знаят най-добре“. Но един ден изведнъж вече нямаше нищо сигурно. Това се нарича финансова криза и банков фалит, въпреки че фалират единствено хората. Банките си остават, а пазарът няма сърце, което да бъде разбито. Но всичките спестявания на мъжа бяха заменени с планина от дългове и никой не можеше да обясни как е станало. Той отбеляза натъртено как банката го е уверила, че всичко е „напълно безрисково“, но от банката разпериха ръце и казаха: „Няма нищо безрисково, трябвало е да знаеш в какво се забъркваш, или изобщо да не ни даваш парите си“.

Тогава мъжът отиде в друга банка, за да заеме пари, с които да плати всичко, което дължеше на първата банка, задето тя бе изгубила всичките му спестявания. Обясни на другата банка, че в противен случай ще изгуби фирмата си, а после и дома си. Обясни, че има две деца. От другата банка кимаха и го разбираха, но там работеше една жена, която каза: „Пострадал си от нещо, което наричаме морален риск“.

Мъжът не разбра какво означава това, и жената обясни, че моралният риск е „когато едната страна по договора не страда от негативните последствия от собствените си действия“. Мъжът все още не схващаше, така че жената въздъхна и каза: „Представи си, че двама идиоти седят на скърцащ клон и този по-близо до ствола на дървото държи трион“. Мъжът примигна неразбиращо в отговор, а жената завъртя очи и поясни: „Ти си идиотът в края на клона. И банката ще отреже клона, за да се спаси. Тя не е изгубила собствените си пари, а твоите, защото ти си идиотът, който ѝ е дал триона“. След това жената събра спокойно документите на мъжа, връчи му ги обратно и съобщи, че не възнамерява да му предостави заем.