Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Но аз не съм виновен, че те са изгубили парите ми! – възкликна мъжът.

Жената го погледна студено и отбеляза:

– Напротив. Защото не е трябвало да им ги даваш.

Десет години по-късно обирджия нахълтва по време на оглед на апартамент. Обирджията нямаше толкова пари, че да изпадне в ситуация, в която банков служител да обяснява за моралния риск, но пък имаше майка, която често казваше „Бог се смее на хората, които правят планове“, а понякога това е едно и също. Обирджията беше на седем, когато тя го каза за пръв път, а това може би е твърде ранна възраст да чуеш нещо такова, защото на практика означава „животът ти може да се развие всякак, но най-вероятно ще отиде по дяволите“. Дори седемгодишните проумяват това. Проумяват също, че дори майка ти да казва, че не обича да прави планове, и никога да не планира да се напие, то ако това все пак се случва доста често, едва ли е по случайност. Седемгодишното дете си обеща никога да не пие и никога да не пораства, но спази обещанието си само наполовина. За жалост, човек все някога става възрастен.

А моралният риск? Седемгодишното дете научи за него малко преди Бъдни вечер същата година. Майката приклекна в кухнята, залитна и прегърна детето си, като без да иска, поръси главата му с пепел от цигарата си.

– Не ми се сърди – каза тя, хълцайки от плач. – Моля те, не ми се карай, не бях виновна аз.

Детето не разбра какво точно има предвид тя, но бавно започна да се досеща, че може би има нещо общо с парите, които то спечели, като цял месец продаваше коледни вестници след училище. Беше дало парите на майка си, за да може тя да купи празнични гозби за Бъдни вечер. Сега я погледна в очите, които лъщяха от алкохол, сълзи, опиянение и себеомраза. Тя плачеше в прегръдките му. В кухнята беше пълно с бутилки алкохол и празно с коледна храна. Майката прошепна: „Не трябва да ми даваш парите“. Това бяха най-близките до молба за прошка думи, които някога бе изричала пред него.

Обирджията често мисли за това и до ден днешен. Смята, че е странно, а не ужасно, че все още не може да намрази майка си. Че все още има чувството, че наистина не тя е била виновна.

Изхвърлиха ги от апартамента през февруари и обирджията си обеща никога да не става родител, а когато все пак стана родител, си обеща поне да не става от родителите, които носят хаос и не могат да се справят с живота на възрастните, не могат да плащат сметки, нито да осигурят покрив на децата си.

И Бог се засмя.

Мъжът на моста написа писмо на жената от банката, която му обясни за моралния риск. Написа точно това, което искаше тя да чуе. После скочи. Жената от банката носи писмото в чантата си в продължение на десет години. После срещна обирджията.

Джим и Джак бяха първите полицаи, пристигнали пред сградата. Това нямаше толкова общо с компетентността им, колкото с размерите на града. Наблизо чисто и просто нямаше кой знае колко полицаи, още повече един ден преди Нова година. В управлението често се шегуваха, че ако помолиш за „подкрепление“ по радиостанцията, възможно е да ти отговорят: „В тоалетната е, може ли да ти се обади по-късно?“.

Журналистите вече бяха там, разбира се. А може и да бяха главно съседи и любопитни минувачи, трудно е да се прецени в днешно време, когато всички снимат, правят клипчета и документират целия си живот, сякаш всеки човек е телевизионен канал. Всички погледнаха очаквателно към Джим и Джак, все едно полицаите трябваше да знаят как точно следва да се постъпи. Не знаеха. В този град никой не взимаше заложници, нито пък обираше банки, особено пък безкасови.

– Какво трябва да направим според теб? – попита Джак.

– Според мен ? Не знам, обикновено ти знаеш – отговори Джим откровено.

Джак го погледна отчаяно.

– Никога не съм присъствал на ситуация със заложници.

– Нито пък аз, момче. Ти нали ходи на оня курс? Онова там за слушателите?

– Активно слушане – измърмори Джак.

Курсът си беше съвсем истински, но му беше трудно да си представи как точно би му помогнал в момента.

– Да, там не те ли научиха да разговаряш с похитители? – кимна Джим.

– Да, но за да можеш да слушаш, някой трябва да говори, а как бихме могли да се свържем с извършителя? – каза Джак.

Извършителят не беше отправил някакво съобщение, не беше поискал откуп. Нищичко. Освен това Джак смяташе, че ако курсът по активно слушане беше толкова добър, колкото твърдеше инструкторът, то Джак щеше вече да си е намерил приятелка.