Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Ах, ти, шибан, шибан... да ти... – мърмореше той, сякаш търсеше най-лошата ругатня, която знае. Накрая я откри: – Шибан стокхолмчанин.

Сърцето го болеше не по-малко от палците, затова той стисна юмруци, вдигна поглед и се втурна обратно през апартамента, толкова бързо, че никой не можа да му попречи, когато просна заека на пода. С цялата си любов, с цялата си сила, един-единствен удар.

Заекът полетя през прага на банята и се строполи на плочките. За щастие, мекотата на заешката глава пое по-голямата част от удара на Рогер, а мекотата на самия Ленарт (той все пак имаше плътността на кнедла) пое останалото. Когато отвори очи и се вторачи в тавана, над него се бе надвесила Юлия.

– Жив ли си? – попита тя.

– Главата пак се заклещи – отговори той.

– Ранен ли си?

– Мисля, че не.

– Добре. Тогава се отмести. Трябва да пикая.

Заекът проплака нещо извинително и изпълзя от банята, като на излизане съумя да подаде на Юлия визитна картичка, после кимна толкова отривисто към корема ѝ, че заешката глава се смъкна над очите му, и каза:

– Правя и детски празненства. В случай че човек мрази децата си.

Юлия затвори вратата след него. Но запази визитката. Всички нормални родители биха го направили.

Анна-Лена гледаше Рогер, но той отказваше да отвърне на погледа ѝ. От носа му се стичаше кръв. Лекарят бе казал на Анна-Лена, че това е физическа реакция на стреса, след като Рогер бе диагностициран със синдром на професионалното изчерпване.

– Кървиш, ще взема хартия – прошепна тя, но Рогер се избърса с ръкава на ризата си.

– Просто съм малко изморен, по дяволите!

Той се запъти към антрето най-вече защото имаше нужда да отиде в друга стая, което го накара да прокълне откритите пространства на апартамента. Анна-Лена искаше да тръгне след него, но разбра, че той има нужда от разстояние, затова се обърна и влезе в гардероба, който беше най-отдалеченото помещение. Там тя седна на един стол и получи нервен срив. Не усети, че отнякъде духа студено, сякаш има отворен прозорец. Все пак как би могло да става течение в гардероб?

Обирджията стоеше във всекидневната, обграден от стокхолмчани буквално и преносно. В крайна сметка „Стокхолм“ е много повече израз, отколкото място, както за хора като Рогер, така и за повечето от нас – просто символична дума за всички дразнители, които стоят на пътя на щастието ни. Онези, които си мислят, че са по-добри от нас. Банкови директори, които ни отказват, когато искаме да изтеглим заем; психолози, които ни задават въпроси, когато просто искаме приспивателни; дъртаци, които отмъкват апартаментите ни; и зайци, които отмъкват съпругите ни. Всички онези, които не ни виждат, не ни разбират, не се интересуват от нас. Всички имаме стокхолмчани в живота си, дори самите стокхолмчани, просто за тях те са „нюйоркчани“ или „политиците в Брюксел“, или други копелета на друго място, където хората се имат за още по-добри, отколкото се имат стокхолмчаните.

Всички, които се намираха в апартамента в онзи ден, си имаха собствени комплекси, собствени демони и собствени тревоги: Рогер беше наранен, Анна-Лена искаше дом, Ленарт не можеше да си свали заешката глава, Юлия беше изморена, Ру беше неспокойна, Зара я болеше, а Естел... ами, никой не беше сигурен що за птица е Естел. Може би дори тя самата. Всъщност „Стокхолм“ понякога дори е комплимент: мечта за по-голямо място, където можем да бъдем някои. Нещо, за което копнеем, но не смеем да направим. Всички в апартамента се бореха със собствените си истории.

– Простете ми – каза обирджията внезапно, нарушавайки тишината между тях.

Изглеждаше, сякаш никой не чу думите, но всъщност всички ги чуха. Благодарение на тънките стени и проклетия открит план думите стигнаха дори до гардероба, антрето и тоалетната. Може би нямаха много общо помежду си, но всички знаеха какво е да допуснеш грешка.

– Простете – повтори обирджията по-слабо.

И макар никой да не отговори, така се започна. Това е истината за бягството от апартамента. Обирджията имаше нужда да изрече тези думи, а хората, които ги чуха, имаха нужда да простят на някого.

„Стокхолм“ може да бъде и синдром.

Джак:Окей. Окей. Може ли да се съсредоточим върху въпросите ми?

Рогер:Проклетият заек. Такива като него манипулират пазара. Банките и брокерите и проклетите зайци. Манипулират всичко. Всичко е преструвка.

Джак:Говориш за Ленарт, нали така? Той е вписан в списъка със свидетели, но на излизане от апартамента не носеше заешка глава. Какво искаш да кажеш с това, че всичко е „преструвка“?