Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Няма ли да направиш нещо? – каза тя и сръчка обирджията.

– Какво например? – попита обирджията.

– Поеми нещата в свои ръце! Що за похитител си иначе? – зачуди се Зара.

– Не съм похитител, а банков обирджия – изскимтя обирджията.

– Това е доста пресилено изказване, не мислиш ли?

– Стига си се заяждала, моля те.

– Оф! Застреляй заека, та да въдвориш малко ред. Да спечелиш уважение. Достатъчно е да го простреляш в крака.

– НЕ, НЕ СТРЕЛЯЙ! – изпищя заекът.

– Стига сте ми заповядвали – помоли обирджията.

– Може да е полицай – подшушна Зара.

– Въпреки това не искам...

– Тогава ми дай пистолета.

– Не!

Зара се обърна равнодушно към заека:

– Кой си ти? Ченге ли си? Отговори, преди да стреляме.

– АЗ стрелям! Или по-точно НЕ стрелям! – възрази обирджията и си спечели снизходително потупване по ръката.

– Ммм. Разбира се, разбира се. Обирджията тропна с крак по пода.

– Никой не ме слуша! Вие сте най-лошите заложници изобщо!

– Моля ви, не стреляйте, главата ми се заклещи – викна Ленарт, след което допълни: – Анна-Лена може да обясни, ние сме... аз съм... с нея.

На Рогер не му достигаше въздух. Той отново се обърна към Анна-Лена толкова бавно, колкото не се бе обръщал към нея от онзи път в началото на 90-те, когато откри, че е взела грешна видеокасета и е записала откъс от сапунен сериал върху много важен документален филм за антилопи. Рогер не намери думи за предателството ѝ нито тогава, нито сега. Те не бяха хора, които се изразяваха с лекота. Може би Анна-Лена вярваше, че нещата ще се подобрят, когато им се родят деца, но стана обратното. Родителството може да доведе до дълги периоди, през които чувствата на децата поглъщат кислорода на цялото семейство. Може да бъде толкова интензивно, че някои хора с години не успяват да разкажат на някого за собствените си чувства, а ако твърде дълго време не споделяш нищо, накрая можеш да забравиш как се прави.

Любовта на Рогер към Анна-Лена си проличаваше по други начини, в дребните неща. Като това, че той всеки ден проверяваше винтовете и пантите на малката огледална вратичка на шкафчето ѝ в банята, така че то винаги да се отваря и затваря без никакво съпротивление. По онова време на денонощието, когато ползваше шкафчето, Анна-Лена не беше готова за съпротивление и Рогер го знаеше. Анна-Лена започна да се интересува от обзавеждане на стари години, но прочете в една книга, че всеки интериорен дизайнер, когато започва работа по нов проект, се нуждае от „котва“. Нещо непоклатимо и окончателно, което скрепява всичко и около което се въртят всички по-нататъшни елементи от обзавеждането. За Анна-Лена котвата беше шкафчето за баня, Рогер проумяваше това, защото проумяваше стойността на неподвижните обекти, като носещите стени например. Тях човек не може да ги нагоди, може единствено да се нагоди спрямо тях. Затова, когато се изнасяха от поредния апартамент, Рогер винаги сваляше шкафчето най-накрая и го окачаше найнапред, когато се нанасяха в следващия. Такава беше любовта му. Но ето че сега Анна-Лена стоеше пред него, пълна с изненади.

– Това е Ленарт – призна тя. – Той и аз... или ние... ние имаме... ти не трябваше да разбираш нищо, скъпи!

Мълчание. Предателство.

– Значи двамата... ти и... вие... зад гърба ми? – каза Рогер, борейки се с думите.

– Не е каквото си мислиш – настоя Анна-Лена.

– Изобщо не е каквото си мислиш – увери го заекът.

– Ни най-малко – допълни Анна-Лена.

– Или... може и да е донякъде каквото си мислиш в зависимост от това какво си мислиш – призна заекът.

– Тихо, Ленарт! – каза Анна-Лена.

– Ами просто кажи истината – помоли я заекът. Анна-Лена си пое дъх през носа и затвори очи.

– Ленарт е просто... свързахме се по интернет. Идеята не беше... просто се случи, Рогер.

Ръцете на Рогер се поклащаха отпуснато и безцелно до тялото му. Накрая той се обърна към обирджията и попита:

– Колко искаш, за да го застреляш?

– Не може ли всички да спрат да ми казват да застрелям някого? – проплака обирджията.

– Можем да направим така, че да изглежда като злополука – обеща Рогер.

Анна-Лена направи няколко отчаяни крачки към него и опита да докосне върховете на пръстите му.

– Рогер, любими, моля те, успокой се...

Рогер нямаше подобни намерения. Посочи заека с цялата си ръка и заяви:

– Ще умреш, чуваш ли ме? Ще умреш!

Тогава Анна-Лена прибягна паникьосано до единствения аргумент, който можеше да улови вниманието му.

– Рогер, чакай! Ако някой тук умре, апартаментът ще стане местопрестъпление и цената на квадратен метър може да се вдигне! Хората обичат местопрестъпления!