Фредрик Бакман - Тревожни хора

Джим:Извинявай, може би е най-добре да се върнем на първоначалния въпрос?

Естел:Какъв беше той?

Джим:Забеляза ли нещо необичайно в другите посетители?

Естел:Зара изглеждаше тъжна. А Анна-Лена не харесваше зелени пердета. А пък Ру се опасяваше, че гардеробът не е достатъчно голям. Но той си беше цял walk-in closet , както им викат в днешно време. Не знаех това, преди да чуя Юлан да го нарича така.

Джим:Чакай, това не може да е вярно. На чертежа няма walk-in closet .

Естел:Там може да изглежда по-малък.

Джим:Чертежът трябва да е в мащаб.

Естел:О, трябва ли?

Джим:На чертежа гардеробът е не повече от половин квадратен метър. Мога ли да попитам колко голям беше въпросният walk-in closet ?

Естел:Не ме бива много в измерванията. Но Ру каза, че иска да го превърне в стая за хобита. Тя складира домашно сирене. И отглежда цветя. Или във всеки случай някакви растения. Юлан изобщо не е очарована от това. Веднъж Ру пробвала да направи собствено шампанско, но оляла чекмеджето с бельото на Юлан, което довело до, по думите на Ру, „адска разправия“.

Джим:Извинявай, но може ли да опитаме да се съсредоточим върху големината на гардероба?

Естел:Юлан държи да го нарича walk-in closet .

Джим:Достатъчно голям ли е за скривалище?

Естел:За кого?

Джим:За когото и да е.

Естел:Предполагам. Това важно ли е?

Джим:Не. Не, вероятно не. Но колегата ми държи да разпитам всички свидетели за потенциални скривалища. Искаш ли кафе?

Естел:Няма да крия, би било страшно приятно да пийнем малко кафе.

Обирджията зяпна вратата на тоалетната. После се обърна към заложниците и попита:

– Мислите ли, че вътре има човек?

Зара му отвърна по начин, който би могъл да се сметне за саркастичен:

– А ти как мислиш?

Обирджията примигна няколкократно, все едно пращаше морзов код с клепачите си.

– Значи смяташ , че вътре има някого?

– Родителите ти да не са имали едно и също фамилно име още преди да се срещнат? – попита Зара.

Ру се засегна от името на обирджията и я сряза:

– Защо трябва да си такава вещица? Юлия ритна Ру по пищяла и изръмжа:

– Не се бъркай във всичко, Ру!

– Нали ти все разправяш, че трябва да научим децата си да се опълчват на побойниците! Няма да стоя и да гледам как говори така на... – възрази Ру.

– На кого? На обирджията? Това според теб тормоз ли е? Не дай боже някой да нарани чувствата на човека, който ни заплашва с огнестрелно оръжие – изпъшка Юлия.

– Не съм... – започна обирджията, но Юлия вдигна предупредително пръст.

– Знаеш ли какво? Ти забърка всичко това, така че найдобре да си затваряш устата.

Зара, която оглеждаше прахоляка по дрехите си и не би могла да изглежда по-отвратена, ако ще да бе паднала в купчина изпражнения, отбеляза:

– Хубаво поне, че майката на бебето не е комунист. Юлия се обърна към нея:

– Ти също можеш да си затваряш устата.

И Зара всъщност го направи, като тя самата бе най-изненадана от това.

През това време Рогер се надигна предпазливо от пода и помогна на Анна-Лена да се изправи. Тя го погледна в очите, а той самият не знаеше накъде да гледа. Не бяха свикнали да се докосват, ако лампите не са изключени. Анна-Лена се изчерви, Рогер се извърна и започна да почуква разсеяно по стените, за да се прави на зает. Винаги чукаше по стените по време на огледи, Анна-Лена не беше съвсем сигурна защо го прави, но той казваше, че трябва да знае дали „могат да се пробиват“. Това беше важно за Рогер, пробиването, а също толкова важно беше дали една стена е носеща, или не. Ако бутнеш носеща стена, целият покрив ще се срути. Очевидно човек можеше да прецени това с почукване, или поне ако човекът беше Рогер, така че той го правеше във всички апартаменти: чукаше ли, чукаше ли, чукаше. Анна-Лена понякога си мислеше, че всички хора си имат моменти, когато си личи какви са всъщност. Дребни мигове, които обхващат цялата им душа. За Рогер това бяха почукванията. Понякога, съвсем набързо, така че никой на света освен Анна-Лена да не успее да забележи, той застиваше след поредното почукване и се заглеждаше с копнеж в стената. Както би гледало дете. Сякаш се надяваше, че един ден някой ще отговори на почукването. От моментите на Рогер Анна-Лена най-много обичаше тъкмо тези.

Чук чукчук. Чук. Чук. Чук.