Фредрик Бакман - Тревожни хора

Джак:Като съпругата ти?

Рогер:Не, Уоли.

Джак:А?

Рогер:Да не мислиш, че само твоето поколение може да бъде саркастично, сополанко?

Юлия кимна към вратата на тоалетната, протегна длан към обирджията и настоя:

– Дай ми пистолета.

– Абс... абсурд! Какво смяташ да правиш? – каза обирджията колебливо и скри пистолета под якето си, все едно оръжието беше котенце, а някой току-що бе попитал дали тук някъде не се е мяркало едно котенце.

– Бременна съм и трябва да отида до тоалетната. Дай ми пистолета, ще стрелям по ключалката – повтори Юлия.

– Не – проплака обирджията. Юлия разпери ръце.

– Тогава ти го направи. Просто стреляй.

– Не искам.

Юлия присви зловещо очи.

– Защо не? Държиш ни за заложници, полицията е отвън, а в тоалетната има неизвестно лице. Може да бъде кой ли не. Трябва да всееш малко респект! Как иначе ще станеш успешен обирджия? Не можеш постоянно да оставяш хората да ти казват какво да правиш!

– В момента ти ми казваш какво да правя... – пробва обирджията, но Юлия изръмжа:

– Стреляй по ключалката, ти казвам!

За миг изглеждаше, че обирджията всъщност се кани да се подчини, но не успя. Вместо това се чу щракване, дръжката на вратата се отмести бавно надолу и отвътре се чу глас:

– Не стреляйте. Моля ви, не стреляйте.

От тоалетната излезе мъж в заешки костюм. Или, ако трябва да сме пунктуални, не носеше цял костюм, а само главата. С изключение на това беше само по чорапи и боксерки. Беше на петдесет и нещо и казано по-дипломатично, съотношението между количеството дрехи и количеството кожа не беше ласкателно за физиката му.

– Не ме наранявайте, моля ви, просто си върша работата! – викна мъжът изпод заешката глава, вдигнал ръце във въздуха.

Акцентът му беше стокхолмски и както се оказа, той действително беше стокхолмчанин. Така де, беше роден в Стокхолм, не беше „стокхолмчанин“ в смисъл на „идиот“, както Джим и Джак използваха думата. (Което съвсем не означаваше, че мъжът не можеше да бъде и идиот, естествено, все пак Швеция е свободна държава.) Не беше и „стокхолмчанин“ в смисъла, който Естел влагаше, за да опише онези семейни взаимоотношения, в които наистина няма нищо лошо (и ако беше такъв, в това, разбира се, не би имало нищо лошо!). Беше най-обикновен стокхолмчанин, надянал голяма заешка глава, който изкрещя изплашено:

– Кажи им да не стрелят, Анна-Лена!

Всички замълчаха, но най-много от всички замълча Рогер. Той се взираше в Анна-Лена, която пък се взираше в заека и плачеше. Избягваше изненадания поглед на Рогер и барабанеше с пръсти по бедрата си. Не си спомняше кога за последно бе изненадала мъжа си. Когато двама души са били заедно достатъчно дълго, не искат да се изненадват. Искат в живота им да има едно нещо, един-единствен човек, на когото могат да разчитат безрезервно. Сега, в тази секунда, всичко това беше разрушено. Анна-Лена го знаеше и прошепна отчаяно:

– Не го наранявай. Това е Ленарт.

– ПОЗНАВАШ ли го? – изсумтя Рогер. Анна-Лена кимна обезсърчено.

– Да, но не е каквото си мислиш, Рогер!

– Той... той... – заекна Рогер, мъчейки се да произнесе невъзможните думи: – Друг купувач ли е?

Анна-Лена не можа да събере сили да отговори, при което Рогер се завъртя и се хвърли към тоалетната с такъв бяс, че Юлия и Ру (Зара просто отстъпи услужливо встрани от пътя му) трябваше да впрегнат всичките си сили, за да му попречат да стисне заека за гушата.

– Защо плаче жена ми? Кой си ти? Купувач ли си? Казвай веднага! – избоботи Рогер.

Отново не получи незабавен отговор, което нарани и Анна-Лена. Рогер винаги е бил важна и уважавана фигура на работа, дори шефовете се вслушваха в него. Пенсионирането не беше нещо, което той направи доброволно, а нещо, което го сполетя. Първите месеци минаваше с колата покрай офиса, понякога по няколко пъти на ден, просто защото тайно се надяваше, че ще си проличи, че не се справят без него. Но не беше така. Никак не бе трудно да го заменят. Той се прибра у дома, а компанията просто продължи да съществува. Това прозрение натежа на Рогер, направи го по-бавен.

– ОТГОВАРЯЙ! – изкрещя той на заека, но заекът беше зает с опити да свали заешката си глава, която очевидно се беше заклещила.

Боксерките му се бяха плъзнали на една страна, а стресирани капки пот се стичаха от косъм на косъм по гърба му подобно на отблъскващ вариант на пинбол.

Обирджията стоеше безмълвно встрани от всичко, но Зара очевидно реши, че е време за малко обратна връзка.