Фредрик Бакман - Тревожни хора

Ру може би трябваше да се ядоса, но всъщност изглеждаше почти натъжена.

– Ще си помисля.

Обирджията въздъхна откъм своя край на пейката и промълви отчаяно:

– Поне едно добро дело за днес. Заложническата драма би трябвало да свали цената, нали?

Рогер изсумтя.

– Напротив. Проклетата брокерка сигурно просто ще напише „имотът е даван по телевизията“ в следващата обява, а това е още по-зле.

– Извинявай – смотолеви обирджията.

Ру се облегна на стената и налапа лайма си с кората. Рогер я погледна впечатлено.

– Никога не съм виждал някой да яде лайм така. Вкусно ли е?

– Не особено – призна Ру.

– Моряците едно време са ядели лаймове. Помагат срещу скорбут – информира Рогер.

– Да не си бил моряк? – попита Ру.

– Не. Но гледам много телевизия – отговори Рогер.

Ру кимна замислено. Може би очакваше някой да я пита нещо, но никой не го направи, затова тя си каза сама:

– Ако трябва да съм честна, не искам да купуваме този апартамент. Не и преди баща ми да го е видял и да е казал, че е окей. Той винаги преглежда всичко, което ще купувам, и казва дали е окей, преди да съм взела решение. Той знае всичко, баща ми.

– А кога ще дойде тук? – попита Рогер с подозрение, извади молив и тефтерче, на които пишеше „Икеа“, и започна да нахвърля различни хипотези за цената на квадратен метър. В една таблица в тефтера беше изредил евентуалните рискови фактори, които биха могли да вдигнат цената: раждане, убийство (ако го дадат по телевизията), стокхолмчани. В срещуположната колонка бяха нещата, които биха могли да я свалят: влага, мухъл, нужда от ремонт.

– Няма да дойде – каза Ру и продължи, като от устата ѝ излизаше повече въздух, отколкото думи. – Той е болен. Деменция. В момента лежи в старчески дом. Това звучи ужасно – че лежи, а не живее. И знам, че не би харесал дома, защото всичко там е повредено, кранчетата текат, вентилацията е шумна, райберите на прозорците са хлабави, а никой не може да поправи нищо. Татко можеше да поправи всичко. Винаги имаше решение. Не смеех да купя дори кора яйца, без да му се обадя и да го питам окей ли е.

– Много съжалявам да го чуя – каза обирджията.

– Благодаря – прошепна Ру. – Но е окей. Татко казва, че яйцата издържат много повече, отколкото си мислят хората.

Рогер написа „деменция“ в таблицата си, но се натъжи, щом осъзна, че това не го зарадва. Нямаше значение с кого се конкурира за апартамента, ако Анна-Лена не е до него. Така че той прибра тефтера и молива и измърмори:

– Вярно е. Това е заради политиците, които манипулират пазара и ни втълпяват да ядем яйцата по-бързо.

Беше го гледал в един документален филм по телевизията точно след документалния филм за акулите. Рогер не се интересуваше особено от яйца, но понякога будуваше дълго, след като Анна-Лена бе заспала, защото не искаше да я събуди и тя да отмести глава от рамото му.

Ру потърка върховете на пръстите си, нейните чувства са там, и каза:

– На татко не биха му харесали и радиаторите в старческия дом. Понеже са от онези модерните, които регулират температурата вътре спрямо температурата навън, и човек не може да решава сам.

– Пф! – изсумтя Рогер, защото беше човек, който определено смяташе, че човек трябва да може сам да определя температурата в къщата си.

Ру се усмихна леко.

– Но татко обича Юлан, как само я обича. Толкова се гордееше, че се ожених за нея. Казваше, че тя е кадърна и подредена – разказа Ру, преди внезапно да ѝ се изплъзне: – Ще бъда ужасен родител.

– Няма – утеши я обирджията. Но Ру настояваше:

– Не, сериозно. Не знам нищо за децата. Веднъж гледах малкия на братовчедка ми, но той не искаше да яде и само хленчеше, че го „боли“. Казах му, че го боли, защото му растат крила, понеже децата, които не си ядат храната, се превръщат в пеперуди.

– Сладко – усмихна се обирджията.

– Само че после се оказа, че всъщност е имал остър апендицит – добави Ру.

– Олеле – не се усмихна обирджията.

– И аз това казвам, не умея нищо! Баща ми ще умре, а аз ще стана родител и искам да бъда точно като него, а не успях да го питам как се прави. Човек трябва да умее толкова много неща, когато има деца, трябва да знае всичко от самото начало. Юлан иска постоянно да взимам РЕШЕНИЯ, а аз дори не мога... дори не мога да купя яйца сама. Няма да се справя. Юлан казва, че нарочно намирам кусури на всички апартаменти, защото се страхувам от... не знам. Просто се страхувам от нещо.

Рогер стоеше облегнат тежко на стената и човъркаше под нокътя на палеца си с молива от „Икеа“. Много добре разбираше от какво се страхува Ру: да купи апартамент, да не открие нищо нередно в него и след това да бъде принудена да признае, че грешката всъщност е в нея. През последните години на Рогер никак не му беше трудно да признае това пред себе си, просто не можеше да го признае на глас, защото беше неописуемо ядосан. Понякога човек се ядосва заради нещата, които старостта му отнема, като способността да изпълнява дадена функция например или поне способността да заблуди човека, когото обича, че изпълнява въпросната функция. Анна-Лена го беше разобличила, Рогер вече знаеше това. Беше разбрала, че няма какво да ѝ предложи. Бракът им се беше превърнал в престорено възхищение и проклети зайци в банята. Един апартамент повече или помалко не беше от значение. Затова Рогер продължи да човърка нокътя си с молива от „Икеа“, докато връхчето не се счупи. След това прочисти гърло и даде на Ру най-хубавия подарък, който можеше да си представи.