Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Със съпругата ти трябва да купите този апартамент. Нищо му няма. Нуждае се само от лек ремонт, няма влага или мухъл, кухнята и банята са в отлично състояние и финансите на жилищната асоциация са наред. Има няколко разхлабени перваза, но това може да се поправи – каза той.

– Не знам как се поправят первази – прошепна Ру.

Рогер дълго, дълго мълча, след което, без да я погледне, каза трите най-трудни думи, които възрастен мъж може да каже на млада жена.

– Ще се справиш.

Джим си налива кафе в кухнята на участъка, но така и не успява да го изпие, защото Джак се появява и виква:

– Трябва да се върнем в апартамента! Знам къде се крие извършителят! В стената!

Джим не разбира какво, за бога, трябва да означава това, но се подчинява. Излизат от участъка, сядат в колата и се връщат на местопрестъплението, изпълнени с надежда, че всичко ще си дойде на мястото веднага щом влязат вътре. Че са пропуснали нещо очевидно, което ще им даде всички отговори, преди стокхолмчаните да дойдат и да опитат да оберат лаврите.

Прави са, разбира се. Наистина са пропуснали нещо очевидно.

Млад полицай стои на пост в антрето, за да не пуска журналисти и случайни хора да душат из апартамента. Джак и Джим го познават, естествено, градът е малък. И ако за някои млади полицаи се казва на шега, че не са „найострият нож в чекмеджето“, то този полицай изобщо не е в чекмеджето. Дори не им обръща внимание, когато минават покрай него, и те се споглеждат недоволно.

– Ако зависеше от мен, не бих дал на този да пази местопрестъпление – измърморва Джак.

– Аз не бих му дал да ми пази бирата, докато пикая – измърморва Джим, без да пояснява коя от двете задачи е поотговорна.

Но все пак е денят преди Нова година и не разполагат с лукса да си избират колегите. Разделят се и започват да търсят. Джак тропа по всички стени първо с кокалчета, после с фенера си. Джим се опитва да си даде вид, че също има добър план и идеи, и повдига дивана, за да види да не би случайно някой да се крие отдолу. С това планът и идеите на Джим се изчерпват. На масата има кутии от пица и той повдига капака на една от тях, за да види дали е останало нещо. Ноздрите на Джак се разширяват двойно, щом го вижда.

– Моля ти се, татко, нали не смяташ да ядеш от пицата? Стояла е там цял ден!

Таткото пуска обидено капака.

– Пицата е издръжлива.

– Да, ако си коза, която живее на сметище – измърморва Джак.

После се завръща към старателното тропане, високо горе и ниско долу, по всички стени, първоначално с надежда, после все по-обезсърчено. Дланите му се плъзгат несигурно по тапетите, както в първите мигове, след като човек е изпуснал ключовете си в езеро. Самоуверената му фасада постепенно се пропуква и отчаянието, което цял ден е сдържал, най-накрая се изплъзва навън.

– Не. Мамка му. Сгрешил съм. Няма как да е тук.

Джак стои пред онази част от стената, зад която би трябвало да се намира празното пространство, за което говореше Рогер. Но вътре няма как да се влезе. Ако обирджията е там, то някой трябва да е направил дупка и после да го е зазидал, но стената е твърде добре шпаклована и боядисана. Невъзможно е да са се справили толкова бързо. Джак изрежда серия комбинации от полови органи и различни селскостопански животни. Обляга се на стената и гърбът му изпуква. Джим вижда как усещането за провал завладява лицето на сина му и свива разстоянието между ушите и раменете му. Затова, с цялото си бащинско състрадание, се опитва да го окуражи:

– Ами гардеробът?

– Твърде е малък – отговаря Джак рязко.

– Само на чертежа. Според Естел всъщност е цял walkin closet …

– А?

– Тя така каза. Не съм ли го отбелязал в записките от разпита?

– Защо не си ми казал ? – възкликва Джак, вече запътил се натам.

– Не знаех, че е важно – защитава се Джим.

Джак мушка глава в гардероба, за да потърси ключа за лампата, и удря челото си в една закачалка точно на мястото, където има цицина. Така го заболява, че удря закачалката с юмрук. В резултат го заболява и юмрукът. Но Джим е прав, гардеробът е по-голям, отколкото на чертежа.

На вратата на гардероба се почука. Чук, чук, чук.

– Влез! – викна Анна-Лена с надежда, но тя се разпадна, щом видя, че не е Рогер.

– Може ли да вляза? – попита Юлия кротко.

– Защо? – попита Анна-Лена, извърнала лице, тъй като считаше, че плачът е дейност, по-интимна дори от ходенето до тоалетна.

Юлия сви рамене.