Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Писна ми от всички останали. На теб също, изглежда. Така че може би имаме нещо общо.

Анна-Лена трябваше да признае пред себе си, че отдавна не бе имала нищо общо с когото и да е освен Рогер, а пък и звучеше приятно. Затова кимна бавно от стола си насред редицата древни мъжки костюми, които висяха от закачалките.

– Извинявай, че плача. Знам, че аз съм виновна – прошепна тя.

Юлия се огледа за място за сядане и реши да придърпа една стълба, която стоеше в дъното на гардероба. Настани се на най-долното стъпало и каза:

– Когато забременях, първото, което ми каза майка ми, беше: „Сега ще трябва да се научиш да плачеш в гардероба, Юлан, защото децата се плашат, ако плачеш пред тях“.

Анна-Лена избърса сълзите си и подаде глава измежду костюмите:

– Това е първото , което ти е казала?

– Бях трудно дете и майка ми разви по-особено чувство за хумор – усмихна се Юлия.

Анна-Лена също се усмихна леко и кимна приятелски към корема на Юлия.

– Добре ли си? Имам предвид ти и... бебето?

– Да, да, благодаря. Пикая по трийсет и пет пъти на ден, мразя чорапи и започвам да си мисля, че терористите, които съобщават за бомби в градския транспорт, всъщност са просто бременни жени, които наистина усещат как МИРИШАТ хората в автобуса. А хората миришат на застояла пръдня. Онзи ден мъжът до мен ядеше салам, представяш ли си? Салам! Но да, благодаря, с бебето се чувстваме много добре.

– Имах предвид, че е ужасно да те вземат за заложник, когато си бременна – каза Анна-Лена меко.

– О. Всички сме в кюпа. Просто аз съм по-тежка.

– Страх ли те е?

Юлия поклати спокойно глава.

– Всъщност не. Дори не мисля, че пистолетът е истински, ако трябва да съм честна.

– Аз също – кимна Анна-Лена, въпреки че си нямаше представа.

– Полицаите сигурно ще се появят всеки момент, просто трябва да сме спокойни – обеща Юлия.

– Надявам се – кимна Анна-Лена.

– Човекът с пистолета всъщност май се страхува повече от нас.

– Да, имаш право.

– А ти как си?

– Аз... не съм сигурна. Много нараних Рогер.

– Нещо ми подсказва, че през годините си изтърпяла достатъчно тъпотии от негова страна, за да сте квит.

– Не познаваш Рогер. Той е по-чувствителен, отколкото си мислят хората. Просто е принципен.

– Чувствителни и принципни, чувала съм за такива – кимна Юлия и си помисли, че това е добро описание на всички мъже в историята, започнали война.

– Веднъж един младеж с черна брада помоли да паркира на мястото на Рогер в един паркинг и Рогер се забави двайсет минути, докато премести колата. Заради принципа!

– Очарователно – каза Юлия.

– Не го познаваш – настоя Анна-Лена с подгизнало лице.

– С цялото ми уважение, Анна-Лена: ако Рогер беше толкова чувствителен, колкото казваш, в момента той щеше да плаче в гардероба.

– Той е чувствителен... вътрешно. Просто не разбирам как... когато видя Ленарт, той веднага реши, че имаме... афера . Как може да си мисли нещо такова за мен?

Юлия опита да седне по-удобно на стълбата, доколкото беше възможно, и видя отражението си в металната повърхност. Не беше ласкателно.

– Ако Рогер си е помислил, че не си му вярна, значи той има проблеми, не ти.

Анна-Лена затвори очи и притисна здраво ръце до бедрата си, за да накара пръстите си да спрат да треперят.

– Не познаваш Рогер.

– Познавам достатъчно хора като него.

Брадичката на Анна-Лена се отмести наляво-надясно.

– Рогер изчака двайсет минути, преди да премести колата, заради принципа. Защото сутринта гледахме новините по телевизията и един мъж, политик, каза, че трябва да спрем да помагаме на имигрантите. Че те идват тук и си мислят, че ще получат всичко даром, а обществото не работи така. Ругаеше доста и каза, че онези всичките били едни и същи. А Рогер гласува за партията, в която членуваше мъжът. Той има много категорични възгледи относно икономиката и данъка върху бензина и такива работи. И не обича, когато стокхолмчаните идват и решават как хората извън Стокхолм трябва да живеят живота си. И може да се разчувства. Така че понякога се изразява малко грубиянски, да, но си има принципи. Никой не може да каже, че Рогер няма принципи. И тъкмо в деня, когато чухме изказването на онзи политик, отидохме в един търговски център. Беше малко преди Коледа и когато си тръгвахме, паркингът беше претъпкан. Имаше огромни опашки. И онзи млад мъж с черната брада видя, че вървим към колата си, свали прозореца и ни попита дали си тръгваме и ако да, дали може да паркира на мястото на Рогер.