Фредрик Бакман - Тревожни хора

Юлия се засмя високо.

– Не се влюбваме в определен пол, Анна-Лена. Влюбваме се в определен идиот.

Анна-Лена също се засмя, много по-силно, отколкото бе свикнала. После двете се спогледаха. Анна-Лена беше два пъти по-възрастна от Юлия, но в този момент имаха всичко общо помежду си. И двете бяха женени за идиоти, които не разбираха разликата между коса и косми. Анна-Лена се усмихна към корема на Юлия.

– Кога ти е терминът?

– Ами СЕГА! Чуваш ли, малък alien ? – отвърна Юлия полу на Анна-Лена, полу на малкия си alien.

Анна-Лена като че ли изобщо не знаеше какво е alien , но затвори очи и каза:

– Имаме син и дъщеря. На твоята възраст са, но не искат да имат деца. Рогер го приема тежко. Може би не си личи, ако човек просто го гледа отстрани, ако не го познава, но той би бил прекрасен дядо, ако имаше възможността.

– Но все още има много време, нали? – попита Юлия най-вече защото ако децата бяха на нейните години, то не искаше да се чувства като стара майка.

Анна-Лена поклати тъжно глава.

– Не. Направили са своя избор. В днешно време човек има тази свобода. Дъщеря ми казва, че се тревожи за климата и че Земята е пренаселена. Не знам защо обикновените тревоги не са ѝ достатъчни. Трябват ли ни и нови?

– Затова ли не иска да има деца?

– Да. Така казва. Но може и да не съм разбрала. Сигурно не съм разбрала. Може пък и да е по-добре за околната среда, ако има малко по-малко хора, не знам. Аз просто искам Рогер отново да се почувства важен.

Юлия, изглежда, не разбра логиката.

– И внуците ще го накарат да се чувства важен? Анна-Лена се усмихна леко.

– Някога държала ли си тригодишно дете на връщане от детската градина?

– Не.

– Човек никога не е по-важен, отколкото в такъв момент. Седяха в гардероба, без да има какво повече да кажат, и потръпваха леко на течението, като никоя от тях не се бе зачудила откъде всъщност идва то.

Естел отиде безшумно в антрето. През последните години старото ѝ тяло бе станало толкова леко, че тя би могла да стане отличен ловец, стига да не говореше толкова много. Погледна благо обирджията, Рогер и Ру по ред на номерата и след като никой не я забеляза, тя се прокашля извинително и попита:

– Може ли да попитам дали има гладни? В хладилника има храна, мога да забъркам нещо. Тоест предполагам, че има храна. В кухнята. Хората обикновено държат храна в кухнята.

Естел не знаеше по-добър начин да каже на хората, че я е грижа за тях, от това да ги пита дали са гладни. Обирджията се усмихна нещастно, но и с благодарност.

– Нещо за хапване би било чудесно, благодаря, но не искам да те затруднявам.

Ру от своя страна кимна въодушевено поради единствената причина, че беше толкова гладна, че можеше да изяде лайм с кората.

– Може да си поръчаме пица?

При самата мисъл така се ентусиазира, че сръчка Рогер с лакът, с което като че го изтръгна от дълбоки размишления. Той вдигна поглед.

– А?

– Пица! – повтори Ру.

– Пица? Сега? – изсумтя Рогер и погледна часовника. Обирджията, едва сега осъзнавайки нещо, въздъхна отчаяно:

– Не. Нямам пари да платя за пицата. Не мога дори да взема заложници, без да ги уморя от глад...

Рогер скръсти ръце и погледна обирджията за пръв път не осъдително, а по-скоро с любопитство.

– Мога ли да попитам какъв ти е планът? Как смяташ да се измъкнеш оттук?

Обирджията примигна сломено и призна без заобикалки:

– Не знам. Не го доизмислих. Просто опитах... трябваха ми пари за наема, защото преминах през развод и адвокатът каза, че иначе ще ми вземат децата. Момичетата ми. Ох, дълга история, не искам да ви товаря с... извинявайте, найдобре да се предам! Ясно ми е!

– Ако се предадеш сега и излезеш на улицата, полицаите могат да те застрелят – отвърна Ру съвсем неокуражително.

– Какви ги говориш! – възкликна Естел.

– Вероятно е права, считат те за въоръжен и опасен, а такива ги разстрелват на мига – информира Рогер.

Маската се навлажни около дупките за очите.

– Това дори не е истински пистолет.

– Даже не изглежда като истински – съгласи се Рогер, позовавайки се на нечувано всеобхватната си тотална липса на опит по въпроса.

Обирджията прошепна:

– Аз съм идиот. Просто провален идиот. Нямам план. Ако искат, нека ме застрелят. Така и така не мога да свърша нищо като хората.

Обирджията се изправи рязко и с новооткрита решителност тръгна към външната врата.

Ру бе тази, която прегради пътя. Отчасти защото обирджията спомена децата си, разбира се, но и отчасти защото на този етап от живота си до голяма степен разбираше какво е да имаш чувството, че постоянно правиш всичко грешно. (И отчасти, разбира се, защото наистина, наистина, ама наистина обичаше пица.) Затова възкликна: