Фредрик Бакман - Тревожни хора

– МЛЪКНИ, ТАТКО, ЗА ДА ЧУЯ КАКВО КАЗ... – кресна младият полицай на стария, но Рогер вече беше влязъл вътре от чисто раздразнение.

Не беше псувал толкова много, откакто някаква проклета лобистка организация смени името на любимите му сладки, тъй като старото име се считаше за обидно за когото там беше. Влезе обратно в апартамента с тежка крачка и размаха тефтера и молива от „Икеа“.

– Ще направим списък и ще им го хвърлим – съобщи той. – Каква пица искате? Първо ти!

Сочеше към обирджията.

– Аз? Каквато и да е, за мен не е от значение – изпиука обирджията жално.

– Да нямаш синап в синапсите? Поне веднъж вземи някакво решение! Иначе никой няма да те уважава! – възкликна Зара откъм дивана (където седна едва след като взе кърпа за ръце от банята и я постла между себе си и тапицерията, защото кой знае какви индивиди от средната класа бяха седели там преди нея, може би дори хора с татуировки и какво ли не).

– Не мога да реша – промълви обирджията, което може би бяха най-верните думи, излезли от устата му цял ден.

Защото, когато си дете, копнееш да станеш възрастен и да решавам сам, но когато станеш възрастен, осъзнаваш, че това е най-лошата част. Трябва постоянно да оценяваш разни неща, да преценяваш за коя партия да гласуваш, кои тапети харесваш, какви са сексуалните ти предпочитания и кое кисело мляко най-добре отразява личността ти. Трябва да избираш и да бъдеш избиран всяка секунда, през цялото време. А най-лошото на развода, мислеше си обирджията, е това, че уж сме приключили, но изведнъж се налага да избираме всичко наново. Вече имаме тапети и сервиз, балконските мебели са почти нови, а децата ще се научат да плуват. Имаме съвместен живот, това не е ли достатъчно? Семейството на обирджията бе наближило момента, когато най-накрая всичко щеше да е... готово. Но това, за което никога не сме готови, е да ни изхвърлят обратно в джунглата, където трябва повторно да откриваме себе си. Обирджията се опита да подреди всички тези мисли, но естествено, нямаше достатъчно време, тъй като Зара отново се намеси:

– Трябва да поставиш изисквания! Рогер се съгласи:

– Тя е права. Иначе полицаите отвън ще се изнервят, а тогава започват да стрелят. Гледах документален филм за това. Ако вземеш заложници, трябва да кажеш какво искаш, за да могат да започнат да преговарят.

Обирджията отговори нещастно и гневно:

– Искам да се прибера у дома при децата си.

Рогер взе казаното под внимание, замисли се и накрая каза:

– За теб пиша капричоза, всички обичат капричоза. Следващият! Ти каква пица искаш?

Погледна към Зара, която като че изпадна в шок.

– Аз? Аз не ям пица, миличък.

Когато се хранеше в ресторант, Зара винаги си поръчваше морска храна, като задължително отбелязваше, че иска всички мекотели да бъдат сервирани с черупките, защото това ѝ гарантираше, че никой в кухнята не би могъл да се докосне до съдържанието. Ако ресторантът не предлагаше морска храна, Зара си поръчваше варени яйца. Мразеше горски плодове, но ценеше бананите и кокосовите орехи. В нейната представа за ада дяволът организираше бюфет на закуска, обед и вечеря, а тя задължително се редеше на опашката зад някой настинал.

– Всички ще ядат пица! Безплатна е! – поясни Рогер и за беда подсмръкна.

Зара сбърчи нос, а после и останалата част от лицето си.

– Хората ядат пица с ръце. Същите ръце, с които правят ремонти.

Рогер, разбира се, не се отказа. Вместо това огледа чантата, обувките и ръчния часовник на Зара и надраска нещо в тефтера.

– Пиша, че искаш най-скъпата, така добре ли е? Може би имат нещо с трюфели, позлата и месо от някаква заплашена от изчезване костенурка. Например скапана, скъпарска маринара. Следващият!

Естел изглеждаше стресирана от това, че трябва да решава толкова бързо, затова изквака:

– Искам същата като Зара.

Рогер се вторачи в нея и записа „капричоза“ в тефтера си. После дойде ред на Ру, която направи такова изражение, каквото само майка и производител на дефибрилатори биха могли да обикнат.

– Искам пица дюнер с чеснов сос! Много сос. И много месо. Леко препечена. Чакай да проверя какво иска Юлан!

Тя потропа на вратата на гардероба.

– КАКВО ИМА? – изкрещя Юлия.

– Поръчваме пица! – викна Ру.

– ИСКАМ „ХАВАЙ“, САМО ЧЕ С БАНАН И ФЪСТЪЦИ ВМЕСТО АНАНАС И ШУНКА, И ИМ КАЖИ ДА НЕ Я ПЕКАТ ТВЪРДЕ ДЪЛГО!

Ру си пое дъх толкова дълбоко, че гръбнакът ѝ изпука. Наведе се по-близо до вратата и попита:

– Скъпа, не можеш ли поне веднъж да си поръчаш пица от менюто? Най-обикновена пица? Трябва ли винаги да звъня и да давам повече инструкции, отколкото ако помагам на слепец да приземи самолет?