Фредрик Бакман - Тревожни хора

И тогава психоложката осъзна колко болен, болен човек е Зара.

– Поразително... безчувствено е да се шегуваш с нещо такова – успя да каже.

Зара повдигна вежди.

– Значи щеше да е по-добре, ако имах рак?

– Не! Какво? Определено не, но...

– По-добре е да се шегувам, отколкото да имам рак, нали? Или би предпочела да имах рак?

По врата на психоложката избиха червени петна от възмущение.

– Но... не! В никакъв случай не искам да имаш рак!

Зара сключи ръце в скута си със сериозно изражение и заяви:

– Но така се ЧУВСТВАМ!

Тази нощ психоложката имаше проблеми със съня. Зара често се отразява така на хората. Следващия път, когато посети кабинета ѝ, психоложката беше махнала снимката на майка си от бюрото и за миг Зара всъщност се замисли дали да не сподели истинската причина, поради която не можеше да спи. В чантата ѝ имаше писмо, което обясняваше всичко. Ако просто го бе показала на психоложката, може би нещата щяха да се развият по друг начин. Но вместо това се загледа продължително в картината на стената. На нея имаше самотна жена, която се взираше в хоризонта над безкрайно море. Психоложката навлажни устни и попита с мек глас:

– За какво мислиш, докато гледаш картината?

– Мисля си, че ако можех да окача една-единствена картина на някоя стена, не бих избрала тази.

Психоложката се усмихна мрачно.

– Обикновено питам пациентите какво мислят за жената. Коя е тя? Щастлива ли е? Ти как смяташ?

Зара повдигна рамене незаинтересовано.

– Не знам какво е щастието за нея. Психоложката дълго мълча, преди да признае:

– Никога преди не бях получавала този отговор. Зара изсумтя.

– Защото задаваш въпроса, все едно има само един вид щастие. Но щастието е като парите.

Психоложката се усмихна с превъзходството, на което са способни само хората, които се имат за много дълбокомислени.

– Това звучи повърхностно.

Зара изпъшка като тийнейджърка, която опитва да обясни каквото и да е, на някой не-тийнейджър.

– Не казах, че парите са щастие. Казах, че щастието е като парите. Притежава измислена стойност, която съответства на нещо, което не можем да претеглим или измерим.

– Да... да, може би – колебанието в гласа на психоложката се задържа само една-две срички. – Но можем да претеглим и измерим цената на депресията. И знаем, че е обичайно хората, страдащи от депресия, да се боят да бъдат щастливи. Защото самата депресия може да вдъхва сигурност, човек може да започне да си мисли: „Ако не съм тъжен, ако не съм ядосан... тогава кой съм изобщо?“.

Зара сбърчи нос.

– Вярваш ли в това?

– Да.

– Това е така, защото хората като теб винаги гледат побогатите и си мислят: „Да, може би са богати, но дали са щастливи ?“. Сякаш не само на някой пълен идиот би му хрумнало, че смисълът на живота е да обикаляш насам-натам и да бъдеш щастлив през цялото време.

Психоложката си записа нещо и попита, все още загледана в бележника си:

– Какъв тогава е смисълът? Според теб?

Отговорът на Зара идваше от човек, прекарал много години в размисли по въпроса. Човек, решил, че е по-важно да върши важна работа, отколкото да живее важен живот.

– Да имаш цел. Значение. Посока. И искаш ли да знаеш истината? Истината е, че почти всички хора биха предпочели да бъдат богати, а не щастливи.

Психоложката отново се усмихна.

– Каза банковият директор на психолога. Зара отново изсумтя.

– Напомни ми колко взимаш на час? Мога ли да идвам безплатно, ако това ме прави щастлива?

Психоложката се засмя, неволно и всъщност почти непрофесионално. Това така изненада самата нея, че тя се изчерви. Помъчи се неловко да се окопити и каза:

– Не. Но може би бих ти дала да идваш безплатно, ако това прави щастлива мен .

Този път Зара се засмя ненадейно. Не го направи съзнателно, звукът просто излезе от нея. Отдавна не се беше случвало.

След това се смълчаха, смутени, докато Зара най-накрая не кимна към жената от картината.

– А според теб какво прави тя?

Психоложката погледна картината и примигна бавно.

– Същото като всички нас. Търси.

– Какво?

Раменете на психоложката се повдигнаха с един сантиметър и увиснаха с два.

– Нещо, за което да се хване. За което да се бори. Което да очаква.

Зара отмести погледа си от картината и го отправи покрай психоложката, към прозореца.

– Ами ако смята да се самоубие?

Психоложката продължи да гледа жената и просто се усмихна. Не трепна въпреки всичко, което бушуваше в нея в този момент. Нужни са дългогодишни тренировки и двама родители, които обичаш и не искаш да безпокоиш, за да можеш да овладееш това изражение.