Фредрик Бакман - Тревожни хора

Отиде на огледа, нагиздена със сбърчен нос и диамантени обеци, достатъчно големи, че да може да убие средно по размери дете с тях, ако се наложи. Но – ако човек я наблюдаваше внимателно – дори това не можеше да скрие бясно пулсиращата в нея мъка.

За да я разбере, човек може би първо трябва да знае, че в последно време Зара ходи на психолог. Това е така, защото Зара има от онези кариери, които, ако се проточат твърде дълго, понякога водят до ситуация, в която човек трябва да потърси професионална помощ, за да го инструктират какво може да прави с живота си, освен да има кариера. Първата среща не мина добре, определено. Зара започна, като отмести една снимка на бюрото и попита:

– Кой е това? Психоложката отвърна:

– Майка ми. Зара попита:

– В добри отношения ли сте? Психоложката отговори:

– Тя наскоро почина. Зара попита:

– А какви бяха отношенията ви преди това?

Психоложката си помисли, че по-нормална реакция би било да се изкажат съболезнования, но опита да запази добрия тон и каза:

– Не сме тук, за да говорим за мен. При което Зара отвърна:

– Ако ще оставям колата си на автомобилен механик, първо бих искала да знам дали неговата собствена кола не е купчина скрап.

Психоложката вдиша дълбоко и каза:

– Споделям този сантимент. Мога да кажа, че с майка ми бяхме в много добри взаимоотношения. Така по-добре ли е?

Зара кимна скептично и попита:

– Случвало ли се е някой от пациентите ти да се самоубие? Психоложката започваха да я стягат гърдите, но отговори:

– Не.

Зара сви рамене и добави:

– Доколкото ти е известно.

Доста кофти е да кажеш нещо такова на психолог. Психоложката обаче се окопити достатъчно бързо и поясни:

– Завърших образованието си относително скоро. Още не съм имал много пациенти. Защо задаваш тези въпроси?

Зара погледна единствената картина в кабинета, сви замислено устни и каза изненадващо откровено:

– Искам да знам дали можеш да ми помогнеш. Психоложката взе химикалката си, усмихна се отработено и попита:

– С какво?

Зара отговори, че има „проблеми със съня“. Един лекар ѝ беше предписал приспивателни, но отказваше да ѝ даде още, преди да е разговаряла с психолог.

– И ето ме тук – констатира тя и кимна към часовника си, сякаш на нея ѝ плащаха на час, а не обратното.

Психоложката попита:

– Мислиш ли, че проблемите със съня са свързани с работата ти? По телефона каза, че си директор на банка. Това звучи като нещо, което може да доведе до стрес и напрежение.

Зара отговори:

– Не.

Психоложката въздъхна и попита:

– Какво се надяваш да постигнеш чрез срещите ни? Зара веднага ѝ зададе контравъпрос:

– Това психиатрия или психология ще бъде? Психоложката се поинтересува:

– Според теб каква е разликата? Зара отвърна:

– Психологията помага, когато човек си мисли, че е делфин. Психиатрията помага, когато човек е избил всички делфини.

Психоложката придоби много смутен вид. При втората им среща не носеше брошката си с форма на делфин.

Следващият път Зара малко неочаквано попита:

– Как би обяснила паническото разстройство?

Психоложката грейна така, както само един психолог би го направил при такъв въпрос:

– Трудно е да се дефинира! Но според повечето експерти паническото разстройство е състояние на...

Зара я прекъсна:

– Не. Искам да знам как ти би го обяснила!

Психоложката се размърда нервно, докато премисляше възможните отговори. Накрая реши:

– Бих казала, че паническото разстройство е психическа болка, която е толкова силна, че се изразява физически. Тревогата става толкова тежка, че мозъкът не... ами при липса на по-добра дума бих казала, че мозъкът няма... достатъчен битрейт, за да обработи цялата информация. Защитната стена се пропуква, така да се каже, и тревогата ни залива.

– Не те бива много в работата ти – отговори Зара сухо.

– Защо?

– Вече знам повече за теб, отколкото ти за мен.

– Нима?

– Родителите ти са работили с компютри. Програмисти най-вероятно.

– Как... как за бога... не съм ти... откъде разбра?

– Тежко ли се справяш със срама, че тяхната работа всъщност има реално приложение, докато ти се занимаваш с...

Зара временно замълча. Като че ли търсеше правилната формулировка, затова психоложката допълни оскърбено:

– ... чувства? Занимавам се с чувства.

– Щях да кажа „врели-некипели“. Но да, нека ги наречем „чувства“, ако така ще се почувстваш по-добре.

– Баща ми е програмист. Майка ми работеше с информационни системи. Как разбра?