Фредрик Бакман - Тревожни хора

Зара изпъшка така, сякаш се опитваше да научи препечена филия да чете.

– Има ли значение?

– Да!

Зара отново изпъшка към препечената филия.

– Когато те помолих да обясниш паническото разстройство със собствени думи, а не със заучената дефиниция, ти използва термините „битрейт“ и „защитна стена“. Думите, които очевидно не се вписват в речниковия запас на даден човек, обикновено идват от родителите. Стига отношенията му с тях да са добри.

Психоложката опита да си върне инициативата в разговора, като попита:

– Това ли е причината да си добра в работата си в банката? Че можеш да разчиташ хората?

Зара изпъна гръб като отегчена котка.

– Миличка, не си толкова трудна за разчитане. Хората като теб никога не са толкова комплексни, колкото се надяват, особено когато са учили в университет. Твоето поколение не иска да изучава даден предмет, иска просто да изучава себе си.

Психоложката я погледна леко обидено. А може би не леко.

– Тук сме, за да говорим за теб , Зара. Какво искаш?

– Приспивателни, нали ти казах. За предпочитане такива, които могат да се пият с червено вино.

– Не мога да предпиша приспивателни. Само личният ти лекар може.

– Тогава какво правя тук? – изръмжа Зара.

– Само ти можеш да отговориш на този въпрос – каза психоложката.

Ето така започнаха отношенията им. От там нататък само се влошаваха. Но веднага трябва да се отбележи, че на психоложката никак не ѝ беше трудно да постави диагноза на новия пациент: Зара страдаше от самота. Но вместо да го каже (все пак не беше натрупала студентски заеми за повече от половин десетилетие напред само за да се научи да казва каквото мисли), психоложката обясни, че Зара проявява признаци на „депресия от изтощение“.

Зара, без да откъсва поглед от телефона си, отговори:

– Дадада, изтощена съм, защото не мога да спя, просто ми дай хапчета!

Психоложката не пожела да го направи. Вместо това започна да задава въпроси, с които целеше да накара Зара да разгледа тревогата си в по-широк контекст. Един от въпросите беше:

– Притесняваш ли се за бъдещето на Земята? Зара отговори:

– Не.

Психоложката се усмихна топло.

– Нека се изразя по друг начин: какъв според теб е основният проблем на света ни?

Зара кимна бързо и отговори, сякаш се подразбираше:

– Бедните хора.

Психоложката я поправи добронамерено:

– Имаш предвид... бедността . Зара сви рамене.

– Хубаво. Ако така ще се почувстваш по-добре.

Когато си тръгваше, Зара не подаде ръка, а на излизане премести една снимка на лавицата и смени местата на три книги. Психолозите не трябва да имат любими пациенти, но ако психоложката все пак имаше, това определено не би била Зара.

Всъщност едва по време на третата им среща психоложката разбра докъде се простира болестта на Зара. Това стана, след като Зара обясни, че „демокрацията е обречена система, защото всички идиоти са готови да повярват в каквото и да е, стига да звучи добре“. Психоложката се постара да игнорира изказването и вместо това попита Зара за детството и работата ѝ, като през цялото време се интересуваше как се „чувства“ тя. Как се чувстваш, когато стане това? Как се чувстваш, когато говориш за онова? Как се чувстваш, когато анализираш чувствата си, за да разбереш как се чувстваш, чувстваш ли се чувствителна тогава? И накрая Зара почувства нещо.

От дълго време говореха за нещо съвсем друго, когато Зара изведнъж сведе поглед и прошепна думите с глас, който сякаш не беше нейният.

– Имам рак.

В стаята настана такава тишина, че човек можеше да чуе вътрешната борба и на двете жени. Психоложката долепи плътно длан до бележника си и започна да диша по-плитко, пълнейки дробовете си едва наполовина, ужасена, че иначе може да издадат звук.

– Много, много, много съжалявам да го чуя – каза тя накрая със заучено достойнство, но гласът ѝ потрепваше на всяко „о“.

– Аз също съжалявам. Направо съм депресирана всъщност – каза Зара и избърса очите си.

– Какъв... какъв вид рак е? – попита психоложката.

– Има ли значение? – прошепна Зара.

– Не. Не, няма, разбира се. Моля за извинение. Беше нетактично от моя страна.

Зара се обърна към прозореца, без всъщност да гледа нанякъде. Просто се увери, че светлината навън продължаваше да се променя, от ранно утро към предобед. После повдигна брадичката си с няколко сантиметра и каза:

– Не е нужно да се извиняваш. Ракът е от измислените.

– М-моля?

– Нямам рак. Просто излъгах. Нали това ти казвам: демокрацията не работи!