Фредрик Бакман - Тревожни хора

Зара:Много добре видях, че е истински. Ето защо не се изплаших. Изненадах се.

Джим:Това е странна реакция.

Зара:За теб може би. Но аз от доста време обмислях да си отнема живота и когато видях пистолета, се изненадах.

Джим:Не знам какво да кажа. Извинявай. Обмисляла си да се самоубиеш?

Зара:Да. И се изненадах, защото осъзнах, че не искам да умра. Беше малко шокиращо.

Джим:Заради суицидните мисли ли си ходила на психолог?

Зара:Не. Трябваше ми психолог, защото ми беше трудно да спя. Защото лежах будна и си мислех как ще се самоубия, стига да имах достатъчно приспивателни.

Джим:И психоложката е предложила да си намериш хоби?

Зара:Да. След като ѝ казах, че имам рак.

Джим:О. Това е ужасно. Съжалявам.

Зара:Моля ти се, миличък.

Следващия път, когато Зара и психоложката се срещнаха, Зара разказа, че всъщност си е намерила хоби. Започнала да ходи на „огледи в домовете на средната класа“. Каза, че било „вълнуващо“, защото много от апартаментите изглеждали „все едно хората, които живеят там, сами чистят жилищата си“. Психоложката се опита да обясни, че не точно това е имала предвид под „благотворителност“, но Зара възрази:

– На един от огледите имаше мъж, който смяташе да направи ремонт сам, със собствените си РЪЦЕ, същите, с които докосва ХРАНАТА си, така че не ми казвай, че не правя всичко по силите си да се побратимя с клетниците на обществото!

Психоложката дори не знаеше откъде да започне, но Зара забеляза свъсените ѝ вежди и стиснатите ѝ челюсти и изсумтя:

– Да не се засегна? Божке, направо си е изначално невъзможно човек да поговори с вас, без да ви засегне.

Психоложката кимна търпеливо и веднага съжали за въпроса си:

– Можеш ли да дадеш пример за други случаи, когато хора като мен са се засягали от думите ти, без да си го желала?

Зара сви рамене и разказа как веднъж ѝ казали, че има „предразсъдъци“, когато трябвало да проведе интервю за работа с млад мъж в банката. Щом той влязъл в стаята, тя го погледнала и просто казала: „О! Бих предположила, че си търсиш работа в айти отдела, не тук, вас нали ви бива с компютрите?“.

Зара обясни надълго и нашироко на психоложката, че това всъщност било комплимент. Вече и комплиментите ли били предразсъдъци?

Психоложката опита да намери начин да говори за това, без да говори за това , и накрая каза:

– Изглежда, се оказваш в доста конфликти, Зара. Има техника, която помага в такива случаи, и горещо я препоръчвам. Трябва просто да си зададеш три въпроса, преди да се сопнеш на някого. Първо: действа ли въпросният човек с прякото намерение да те нарани лично? Второ: разполагаш ли с цялата информация относно дадената ситуация? Трето: можеш ли да спечелиш нещо от конфликта?

Зара наклони глава настрани толкова много, че се чу пукане. Разбра всички думи, но не и връзката между тях. Казаното ѝ прозвуча, все едно някой тегли на сляпо листчета от шапка, пълна с произволни фрази.

– Защо бих искала помощ, за да не попадам в конфликти? Конфликтите са нещо хубаво. Само слабите хора вярват в хармонията и за награда могат да се мотаят наоколо и да чувстват известно морално превъзходство, докато останалите сме заети с друго.

– С какво? – попита психоложката.

– Да печелим.

– И това е важно?

– Не можеш да постигнеш нещо, ако не печелиш, миличка. Никой не се озовава в правителството или в ръководството на някоя компания по случайност.

Психоложката се опита да се върне на първоначалния си въпрос, какъвто и да беше той.

– И... победителите печелят много пари, това също е важно, предполагам? Ти какво правиш с твоите?

– Купувам си разстояние от другите хора. Психоложката никога не беше чувала такъв отговор.

– Какво имаш предвид?

– В скъпите ресторанти има повече разстояние между масите. В първа класа има по-малко седалки. В скъпите хотели има отделен вход за гостите на апартаментите. Найскъпото нещо в най-гъстонаселените места по света е разстоянието.

Психоложката се облегна назад в стола си. Някои черти от характера на Зара бяха като по учебник. Тя избягваше визуален контакт, отказваше да се здрависва, меко казано имаше проблеми с емпатията, изглежда, не харесваше безредието, и може би по тази причина беше избрала да работи с цифри. Освен това всеки път наместваше компулсивно снимката на лавицата, която психоложката нарочно поставяше накриво. Трудно е да говориш направо за тези неща с човек като Зара, затова психоложката попита: