Фредрик Бакман - Тревожни хора

– Защо харесваш работата си?

– Защото съм анализатор. Повечето хора на моята позиция са икономисти – отговори Зара моментално.

– Каква е разликата?

– Икономистите разглеждат проблемите само от един ъгъл. Затова никога не могат да предвидят сривовете на борсата.

– А анализаторите могат?

– Анализаторите разчитат на сривовете на борсата. Икономистите печелят пари само когато финансовото състояние на клиентите също е добро. Анализаторите печелят през цялото време.

– Това не те ли кара да изпитваш угризения на съвестта? – попита психоложката най-вече за да види дали според

Зара последната фраза означава чувство, или някакви соленки за гризане.

– Крупието ли е виновно, че хората пропиляват парите си в казиното? – попита Зара.

– Не съм сигурна, че сравнението е справедливо.

– Защо?

– Защото използваш думи като „срив на борсата“, но никога не се сриват борсата или банката, сриват се хората.

– Има съвсем логично обяснение защо мислиш така.

– Така ли?

– Дължи се на това, че според теб светът ти дължи нещо. Не е вярно.

– Все още не си отговорила на въпроса ми. Попитах те защо харесваш работата си. Ти просто ми обясни защо си добра в нея.

– Само слабите хора харесват работата си.

– Не мисля, че е така.

– Защото харесваш работата си.

– Казваш го, все едно е нещо лошо.

– Да не се разстрои? Хората като теб постоянно са разстроени, знаеш ли защо?

– Не.

– Защото грешите. Ако не грешахте през цялото време, нямаше да сте толкова разстроени.

Психоложката провери колко е часът. Все още смяташе, че най-големият проблем на Зара беше самотата ѝ, но може би имаше разлика между самота и липса на приятели. Но вместо да го каже, психоложката измърмори примирено:

– Знаеш ли... мисля, че това може би е добър момент да приключим?

Зара кимна равнодушно, изправи се и намести стола под прав ъгъл спрямо бюрото. Когато думите излязоха от устата ѝ, вече се беше обърнала наполовина, сякаш изобщо не бе възнамерявала да каже нещо.

– Мислиш ли, че има зли хора?

Психоложката се помъчи да не показва изненадата си и успя да каже:

– В качеството ми на психолог ли ме питаш, или чисто философски?

Зара отново придоби вид, сякаш говори с препечена филия.

– Сама ли си станала такава, или са ти заврели учебник в задника, когато си била малка? Просто отговори на въпроса: мислиш ли, че има зли хора?

Психоложката се размърда толкова нервно, че почти се завъртя в панталоните си.

– Отговорът ми е... да. Мисля, че има зли хора.

– Мислиш ли, че те го знаят?

– Какво имаш предвид?

Погледът на Зара се спря на жената на моста.

– Опитът ми показва, че много хора са свине. Коравосърдечни и безмилостни. Но дори ние не искаме да вярваме, че сме зли.

Психоложката обмисли подробно казаното, преди да отговори:

– Да. Ако трябва да съм честна, мисля, че почти всички имаме нужда да вярваме, че допринасяме за един по-добър свят. Или че поне не правим света по-лош. Че сме от правилната страна. Че дори... не знам... че може би дори найлошите ни деяния служат на някаква висша цел? Защото почти всички разграничаваме добро от зло и ако нарушим собствения си морален код, трябва да си създадем някакво извинение за пред нас самите. Мисля, че в криминологията наричат това техника на неутрализация. Може да се постигне чрез политически или религиозни убеждения, или чрез възприето усещане, че сме били принудени , но във всеки случай имаме нужда от нещо, което да оправдае злините ни. Защото според мен едва малцина биха могли да понесат мисълта, че действително са... зли .

Зара не каза нищо, просто стисна твърде голямата си чанта малко по-силно и за няколко мимолетни мига изглеждаше, сякаш се кани да признае нещо. Посегна към писмото и може би дори си позволи, съвсем за кратко, да си поиграе с мисълта да разкаже, че е излъгала за хобито си. Не беше започнала да ходи на огледи отскоро, ходеше от десет години. И това не беше хоби, а мания.

Но думите не се отрониха от устата ѝ. Тя затвори чантата си, а после и вратата и в кабинета настана тишина. Психоложката седеше зад бюрото си, объркана от това колко объркана се чувстваше. Опита се да нахвърли някои бележки преди следващата среща, но вместо това се озова с отворен лаптоп, преглеждайки обяви за апартаменти. Помъчи се да прецени кои от тях Зара възнамеряваше да посети. Разбира се, беше невъзможно, но би могло да бъде и доста лесно, ако Зара беше споделила, че ходеше на огледи само на апартаменти с балкони, от които се виждаше мостът.