Здравко Ненов - Отговорът на Възкресението

Първо, веднага бие на очи, че учениците на Христос ни най-малко не са очаквали такова развитие на събитията. Техният Учител е убит позорно, те са се разбягали и са го изоставили. Сега седят затворени в една къща и се борят със страха и отчаянието. Няколко жени отиват на гроба, за да довършат погребалните ритуали, за които не е имало време и възможност, когато Христос е бил погребан. Именно тези жени са първите свидетели на чудото — гробът е празен и свръхестествени същества им казват да не търсят живия между мъртвите!

О, ще кажете, жени! Те са и без това по-емоционални, с по-развихрена фантазия, нещо им се е привидяло там. То в днешно време е опасничко така да се говори, че еманципация, феминизъм… Лесно може човек да сгази лука. Но навремето нямало еманципация и, представете си, учениците на Христос реагирали точно по този начин! Разказът на жените им се видял като „празни приказки“. Явно тези разумни мъже не са били склонни така лесно да повярват в някакво чудо.

Между другото, това с жените е изключително интересна подробност. По онова време не само че нямало феминизъм, ами жените дори не били считани за равностойни членове на обществото. Съдилищата например не признавали свидетелски показания на жени. Е, сега, ако някой е изфабрикувал историята за Възкресението и е искал да я разпространи масово, щеше ли да му дойде на ум първите свидетели на чудото да са жени? Със сигурност щеше да измисли някаква по-правдоподобна версия. Защо първите очевидци на Възкресението са жени? Явно, че така се е случило наистина и историкът Лука просто предава реалните събития.

Все пак учениците не отхвърлят веднага разказа на жените и отиват на гроба да видят какво става там. И се оказва, че жените са прави, поне що се отнася до отворения и празен гроб. Но практичните и рационално мислещи мъже не прибързват със заключенията. Фактът на празния гроб не им е достатъчен, за да обявят, че техният Учител е възкръснал, и да тръгнат да разпространяват нова религия. Те си остават в недоумение.

Тук картината се сменя и Лука ни разказва за двама други ученици на Христос, вероятно не от най-близките му дванадесет апостоли. Те дори не са дочакали началото на новата седмица заедно с останалите, а са си тръгнали обратно за село. Разочарованието от провалените надежди ги е натиснало. Какво да стоят повече в Ерусалим? Очаквахме велики неща, Месията дойде, извърши разни чудеса. А то какво стана сега? Ужким така, пък иначе, а накрая… Кръст! И тази реакция е доста разбираема.

В хода на този разговор един човек се присъединява към тях. Те не го познават, а той просто върви кротко заедно с тях и ги слуша. Разказвачът Лука обяснява, че очите им били „задържани да не го познаят“. Това може на пръв поглед на ни се види странно. Но, знаете ли, като слушам какво се приказва по радиото и телевизията през тези дни, си мисля, че и на днешните журналисти очите са задържани. Отвсякъде се леят вдъхновени слова как, за да се доближим до Бога, трябвало да простим на близките си, да поискаме прошка от тях, да се извисим духовно, да станем по-добри. Разбират ли тези хора за какво всъщност става дума? Как ще станем по-добри? За толкова години не сме успели, даже май ставаме по-лоши. Как сега, от този Великден нататък, ще станем по-добри?

Ама какво да говорим за журналистите по радиото и телевизията — какво виждаме ние самите, какво разбираме? Агнешката плешка е във фурната, пък да видим как ще стане сега плънката, че миналата година нещо изсъхна. Я първата ракийка, таман вече са излезли новите крехки салатки, я втората, пък после и каничка домашно винце. Ха, наздраве — Христос воскресе — воистина воскресе! Че ние сме си добри хора, бе, никого не сме убили, никога не сме откраднали! (Е, сега, малко пооткраднато работно време, някой и друг фалшив болничен, ама това пък кой не го прави, човещина си е…). На никого нищо лошо не сме сторили! И после празникът отминава, животът се връща в обичайните пътища и всичко си е пак както преди. Уж трябваше да сме по-добри, ама нещо…

Празнуваме Великден, но очите ни са „задържани“ и ние не виждаме за какво всъщност става дума. Ние много приличаме на онези двама тъжни и разочаровани ученици на Христос, които си отиват на село. Уж празник, уж агнешка плешка и червено винце, уж се веселим и всичко е хубаво. Но тъгата ни дебне зад ъгъла. Ако за малко се откъснем от външната форма, ако си позволим да се запитаме за какво всъщност става дума, тя изскача и ни сграбчва. Очаквахме много от живота, пък то какво излезе… Някак си не е това, което искахме.