Рассел Киркпатрик - В земята пламък се крие

Бе открил намеци — неуловими нишки, извлечени след подробно проучване на думите на господаря — че Повелителят на Брудуо търси нещо. Нещо или някой. Би ли могло да бъде въпросната „десница“? Мотивите на повелителя му за тази рискована и скъпа инвазия със сигурност се простираха отвъд огромните богатства, които той контролираше. Отмъщението бе най-очевидно, неспоменато открито, но неизменно присъстващо във всяко брудуонско действие и отношение към Фалта. Каквито и малки действия Каннуор — да, Деорк знаеше името, макар господарят да го смяташе за забравено — каквито и действия можеше да предприеме срещу земята на Първородните — любимците на Най-възвишения, предприемаше ги с наслада. Неумиращият се гордееше с рационалността на плановете си, но рядко действаше така, когато стане въпрос за фалтанци. Може би единствената му слабост, която можеше да бъде експлоатирана. И ако господарят целеше нещо повече от съкрушаването на заклетите си врагове, то тогава силата щеше да принадлежи на онзи, който откриеше какво е то.

Може би тази „десница“ бе ключът. Деорк — дясната ръка на Повелителя на Брудуо — не можеше да пропусне загатнатата в това име заплаха към позицията му. Така че бе щастливо съвпадение — или умишлена обида, целяща да покаже заменяемостта му — че Неумиращият бе изпратил Деорк във Фалта, за да бъде крайъгълен камък на плана му. Доверието бе породено от незнание — позицията и животът на Пазителя на Андратан зависеха от поддръжката на това незнание. А някъде из пустошта на Фалта бродеха четирима, носещи знание, което можеше да му предостави ключа — може би към невъобразима власт, а може би поставяща го в немилостивите ръце на господаря.

Деорк си пое дълбоко дъх и потуши синия пламък. Тези срещи винаги го оставяха отслабнал и треперещ. Рушителят смяташе, че само той е наясно с цената на магията, но Деорк бе узнал още преди да напусне Джасуея. Черпеше гордост от факта, че е избрал да използва собствените си сили като извор. Когато най-сетне пристигне в Инструър и започне да подрежда нещата по своя угода, ще разполага с нужното време да възстанови силите си и заложи капаните.

Небесата да пазят онези, изпречили се на пътя му.

Лийт стоеше мълчаливо в тясната улица, треперейки от неназоваема емоция — членовете на Компанията най-накрая се бяха събрали отново. Първо баща му сетне и разстроената му майка го прегърнаха, потопени в печал, лееха се горчиви сълзи.

Не изпитваха радост от измъкването на косъм. Едва бяха избегнали жестокото насилие, кулминирало в смъртта на жената фенни и просто се притискаха един към друг, убеждавайки се в реалността на останалите след ужаса на преследването и светкавичната гибел на Парлевааг.

— Всичко свърши — каза тихо Манум. — Свърши.

Повтаряше думите като заклинание, целящо да прогони отчаянието.

— Да, свърши, но няма да забравя саможертвата й — рече Кърр.

— Нито омразата и злината, които я покосиха — горчиво додаде Фарр.

Индретт повдигна насълзеното си лице от гръдта на съпруга си, ридаейки, сълзите примесени с видения на страховития край на приятелката й.

— Тя е мъртва!

— Ала умря с достойнство, изкупвайки смъртта на другаря си в живота — твърдо каза Перду, опитвайки се да скрие зад грубия глас чувствата си. — Не тъжи! Животът вече не я влечеше, така че го дари благородно, за да можем да продължим мисията си.

Индретт изви очи към него.

— Гавриш се със смъртта й! — процеди тя, стиснала зъби. — Какъв смисъл би могъл да й бъде придаден?

— Може би ние не сме в състояние да го открием, но никой не знае какво значение е съзирала тя — каза Хал. — Поне най-сетне намери покой.

— Но това беше безсмислено, безсмислено! — все още шокирана, Индретт се бореше да приеме случилото се току-що.

— Безсмислено за теб! — Перду се обърна към жената от крайбрежието. — Опитай се да погледнеш отвъд първородническите си разбирания. Фенните не биха погледнали на смъртта на Парлевааг като на трагедия. За тях саможертвата би била нещо красиво, възстановяващо баланса в живота. Откъде знаеш, че това не е било единственото смислено нещо за нея след смъртта на съпруга й, отнет й по подобен начин? Замисляла ли си се, че може би твоето приятелство й е дарило силата да стори това? А сега искаш да го превърнеш в долно деяние?

— Не виждам никаква красота в това.

Тези думи се отрониха мъчително от нея. Лийт виждаше страданието в очите й, сякаш разбойническият меч пронизваше нейната плът, изтръгвайки живота на големи глътки — сякаш не можеше да нареди на ума си да спре да преповтаря сцената отново и отново.