Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

Престанах да свиря на пианото, освен по времето, когато Веселяка се хранеше. Технически аз бях по-добрият музикант — но той умееше да пее така, че да разплаква или разсмива хората. Знаеше хиляди песни. Едната от тях се наричаше „Неудачник по рождение“. Мелодията не беше нищо особено, просто:

Разказваше се за един тип, дето с нищо не се справя:

И още много куплети, подобни на тези.

— Лазарус — обади се Айра, — вие си тананикате тази песничка всеки ден, откакто сте тук. Има дванайсет куплета или повече.

— Наистина ли, Айра? Обичам да си тананикам, знам, но аз самият не се усещам. Като мъркането на котка е — знак, че функционирам нормално, всички светлинки на пулта светят в зелено, пътуването продължава. Следователно се чувствам уверен, отпочинал и щастлив, и като се замисля — така си е.

Но в „Неудачник по рождение“ има повече от дванайсет куплета — стотици са. Помня само откъслеци от нещата, които пееше Веселяка. Той винаги си играеше с песните, променяше ги, добавяше свои неща. А песничката за типа, който обикновено си държи балтона в заложната къща, си я спомням още от времето, когато бях много млад и създавах първото си семейство на Земята.

Но въпреки това песента си е на Веселяка — той беше успял, образно казано, да изпили серийните й номера и да промени облика й. Чух я отново — трябва да е било двайсет-двайсет и пет години по-късно, в едно кабаре в Луна-Сити. От Веселяка. Всичко беше променил ритъмът беше отработен, стиховете — римувани, мелодията — усъвършенствана. Но си личеше старата песен — минорни тонове, тъга — текстът все още си беше за нещастника, чийто балтон си е все в заложната къща и който живее на гърба на сестра си.

Веселяка също се бе променил — нов, блестящ инструмент, космонавтска униформа от фин плат, прошарена коса при слепоочията, маниери на звезда. Помолих сервитьора да му предаде, че сред публиката е Щастливия Шемет — тогава си имах друго име, но Веселяка знаеше само това. При първата пауза той дойде на масата ми, позволи ми да го почерпя напитка, понадлъгвахме се малко и после си припомнихме за щастливите времена в стария „Хормон-Хол“.

Не напомних на Веселяка, че ни е изоставил без предупреждение и че това доста е разстроило момичетата, които се бяха притеснили, че се е озовал в някоя от канавките край пътя. За щастие се оказа, че е жив. Но когато ми се бе наложило да обяснявам изчезването му, персоналът ми беше толкова деморализиран, че мястото бе заприличало на морга — абсолютно неуместно за подобно заведение. Успях да си изясня, че се е качил на борда на „Исландски сокол“, който се готвел да излети към Луна-Сити, и така и не слязъл от него. Казах на момичетата, че на Веселяка му се е отворила внезапна възможност да се върне у дома и е помолил началника на космодрума да изпрати прощален поздрав до всяка от тях. Това ги поуспокои. Веселяка продължаваше да им липсва, но те разбираха, че възможността да се прибереш у дома не бива да се пренебрегва, и бяха доволни, че не е забравил за тях.

Оказа се, че той помни всяка от тях — изреди имената им. Минерва, скъпа, има голяма разлика между ослепял човек и такъв, който си е сляп по рождение. Веселяка бе виждал дъга и можеше да си я представи във всеки момент. И никога не бе преставал да „вижда“, но след ослепяването „виждаше“ само прекрасното. Разбрах го още там, на Марс, когато — не се смейте — той ми заяви, че съм красив като теб, Галахад. Каза ми, че може да си представи как изглеждам по гласа ми, и направи съответното описание. Имах благоприличието да му кажа, че ме ласкае, но си премълчах, когато ме зауверява, че съм твърде скромен — въпреки че никога не съм бил красив, а скромността никога не е била сред пороците ми.

Веселяка смяташе, че и всичките момичета са красавици — за една от тях това твърдение беше истина, а за още няколко се доближаваше до истината.

Той ме попита какво става с Олга и добави:

— Боже, каква малка красавица беше!

Но Олга, скъпи роднини, не беше красива, а грозна. Лице като буца кал, фигура като чувал… само на такава дупка като Марс вървеше. Но гласът й беше мек и топъл и беше една такава нежна… Новите клиенти я избираха само в претоварени вечери, когато всички останали момичета бяха заети, но след като прекараха веднъж с нея, започваха да я търсят всеки следващ път. Запомнете го от мен, скъпи мои: ако жената разчита само на красота, може да вкара в леглото мъж само веднъж; втори път няма да се получи, освен ако мъжът не е прекалено млад или прекалено глупав.