Робърт Хайнлайн - Достатъчно време за любов

— Тези? Децата са супер, харесват ми. Значи клиниката иска да ме държи под око; вероятно мислят, че съм по-интересен от поредния триста-четиристотин годишен пациент. Добре, нямам нищо против. Само нареди да миришат на парфюм, а не на дезинфекция. Или поне на чисто човешко тяло. Не съм придирчив. Пак те питам: и какво е привлекателното в тая вила?

— Как ли пък не сте придирчив, Лазарус, на вас просто ви доставя удоволствие да измисляте най-разнообразни неизпълними условия. Вилата буквално е затрупана със старинни книги; последният обитател беше ексцентричен. Споменах ли ви, че наблизо тече малка рекичка, която се влива в езерце? Не много голямо, но ще можете да плувате в него. О, забравих да ви кажа за стария котарак, който мисли, че мястото е негово. Но вие вероятно няма да го видите; той не понася повечето хора.

— Няма да го притеснявам, ако търси уединение; котките са добри съседи. Но ти така и не ми отговори.

— Привлекателното е следното, Лазарус: описах ви собствената си вила, която построих на покрива на двореца преди деветдесет години, когато реших да напусна работа за известно време. Дотам може да се стигне само с асансьор от моя апартамент, разположен два етажа по-долу. Никога не съм имал време да използвам къщурката достатъчно; сега тя ви очаква. — Аз се изправих. — Но ако не сте съгласен да се нанесете в нея, може да се счита, че съм изгубил облога за Шехерезада, и вие можете да използвате онзи бутон когато си искате. Проклет да съм, няма да се съглася да бъда стръв за убийци, само и само за да удовлетворя капризите ви!

— Сядай обратно!

— Не, благодаря. Аз ви направих разумно предложение. Ако не сте съгласен — можете спокойно да отивате по дяволите. Няма да позволя да ме яздите на раменете ми като Стареца от Морето. До тук бях.

— Виждам. Колко от кръвта ти е моя?

— Около тринайсет процента. Значителна част.

— Само толкова? Мислех, че е повече. Понякога звучиш точно като Дядката. Ще имам ли бутон и там?

— Ако желаете — отговорих с възможно най-безразличен тон. — Или можете да скочите от ръба. Ще е дълъг полет.

— Предпочитам бутона, Айра; какво ще стане, ако променя решението си по пътя надолу? Ще ми монтираш ли друг асансьор, за да не се налага да минавам през твоя апартамент?

— Не.

— Какво? Толкова ли е сложно? Хайде да попитаме Минерва.

— Не е, защото не мога — просто не искам . Молбата ви е неразумна. Нищо няма да ви стане, ако сменяте асансьора в моето фоайе. Мисля, че достатъчно ясно се изразих: няма да търпя повече неразумни капризи.

— Добре де, стига си се перчил, синко. Съгласен съм. Значи утре. Няма нужда да се махат книгите — обичам старинните подвързани книги. В тях има повече прелест, отколкото във всякаквите им съвременни заместители. Приятно ми беше да открия, че си плъх, а не мишка. Моля те, седни.

Седнах, като се престорих, че го правя с нежелание. Усещах, че съм спечелил една победа над Лазарус. Независимо от арогантното си поведение старият мошеник бе егалитарист в сърцето си… което се изразяваше в опитите му да се наложи над всеки, с който общува, но и да се отнася с презрение към огъналите се под натиска му. Така че единственото решение беше да се отвърне на удара с удар, а после да се поддържа баланс на силите, с надеждата, че с течение на времето ще се изградят стабилни отношения, основани на взаимно уважение.

Никога по-късно не се наложи да променя мнението си. Да, той беше способен на доброта, би могъл дори да се привърже към човек, приел ролята на подчинен… ако става въпрос за дете или жена. Но би предпочел отпор и от тяхна страна. Но голям мъж, който стои на колене пред него, Лазарус никога не би харесал и не би му се доверил.

Мисля, че тази черта на характера му го правеше много самотен.

След известно време Старейшината изрече замислено:

— Ще е хубаво да поживея известно време в къща. С градина. Дали ще се намери ъгълче, където да си опъна хамак?

— Поне няколко.

— Но така аз ще те прогоня от твоето скришно място за почивка?

— Лазарус, на този покрив има достатъчно място да си построя още една вила, ако реша. Но не искам. Аз дори не се качвам със седмици горе да поплувам. От поне година не съм преспивал там.

— Е, добре… Надявам се, че няма да се притесняваш да идваш горе и да плуваш. По всяко време. Или да правиш каквото си поискаш.

— Възнамерявам да се качвам горе всеки ден и да стоя по цял ден през следващите хиляда дни. Или забравихте за облога ни?